— Казах ти да имаш вяра на Господ — измърмори той. — Не трябваше да си толкова слаба.
Преглътнах думите си. Не казах: Ти беше този, който плака в пустинята, не аз. Ти се боеше от дивите зверове и глада, докато аз обикалях, за да ловувам птици, и се изправях лице в лице с леопарди.
Подредих дома ни с нещата, които съветът бе отредил, че всяко семейство може да има — сламеници, върху които да спим, две маслени лампи, вълнени завивки, каменни чаши и купи. Майка на Ури ни донесе нашите дажби фурми, леща и плодове, както и керамично гърне и делва с масло, с което да готвим и да палим лампата на Шабат. Предупреди ме, че животът тук не е лесен. Аз кимнах, преструвайки се, че я слушам, но за малко да се разсмея. Тя беше чиста, с красиво сплетена коса, а аз бях варварка, която бе гледала леопард в очите. Благодарих й за грижата и добротата.
След първата ми вечер в крепостта често се връщах в овощната градина под разцъфналите бадеми. Беше месецът на Адар, началото на пролетта. Имах нужда от спокойно място, където да се скрия от недоволния поглед на баща ми. Той се втренчваше в мен с неприязън, нещастен, че е принуден да споделяме един дом, свидеше му се дори и ъгълчето, в което спях, и постоянно проклинаше моето съществуване. Не се осмелявах да му противореча. Знаех, че са минали три луни от последното ми месечно кървене. В градината жужаха египетски медоносни пчели и въздухът бе мек и розов. Бяхме дошли от пустошта в градина, от долините на смъртта в полетата на изобилието. Толкова бях свикнала с ослепителната бяла светлина, че многобройните оттенъци на зелено, златно и розово ми причиняваха болка. Трябваше да присвия очи и да ги закрия с длан. Липсваше ми тишината на пустинята. Тук имаше почти хиляда души, блъскащи се, подвикващи, без да имат нужда от останалата част от човечеството, струпали се в град, протегнал се напред към облаците. Съветът сечеше свои монети. Лозите бяха отрупани с грозде, имаше кошери за пчелите. На площада бяха поставени тъкачни станове за жените и вечер гласовете им жужаха, докато разчепкваха вълната. За животните имаше обори с огради от акациеви клони. Овците блееха една към друга, за черните кози и козлетата им имаше достатъчно пространство, където да тичат. Във въздуха се носеше аромат на прясно изпечен хляб и на къкрещи на огнището ястия, подушвах уханията на свежи билки, на кориандър, на копър и на сиво-зелен градински чай.
Идваше ми прекалено много след времето в пустинята, шумът и миризмите ме заливаха като гигантска приливна вълна и имах чувството, че ще се удавя. Копнеех за това, което имах някога. Птица сред скалите. Отпечатъците на леопард в пясъка. Почти не говорех и не поглеждах никого в очите. Когато се разминавахме по улиците, някои жени се взираха с любопитство в мен. Две-три от тях ми махаха приканващо, но аз се увивах с шала си и отминавах. Младите момичета отиваха на групички към баните. Когато ги виждах, в мен се надигаше съжаление. Искаше ми се да захвърля шала си и да изтичам след тях, да си бъбрим безгрижно и весело. Ако можех да съблека дрехите си и да се потопя във водата, може би щях да се пречистя, да бъда опростена и да започна отначало, отново като младо, невинно момиче. Но не можех да го направя. Все още исках миналия си живот. Исках да повикам козата, която бе мой ангел пазител в пустинята. Щях да вържа въже с камбанки на врата й, а другия му край щях да закача за своя крак, така че да успеем да се намерим една друга, независимо какви бури ни връхлитат. Щях да гледам как тъмнината пречиства небето и да слушам звука на камбанките. Нямаше да се преструвам, че съм нещо различно от това, в което се бях превърнала.
Забелязах аугураториума, птичата обсерватория, останала още от времето на римляните. Беше в една от многото кули, изградени по градската стена. Обсерваторията имаше едно от най-благоприятните разположения и се извисяваше над северните хълмове. Въздухът там бе свеж заради хладните ветрове, които се заиграваха около високата постройка. Бях виждала подобни кули и в Йерусалим, свещени сгради, където се гадаеше бъдещето по птичи кости и от чиито високи прозорци маговете можеха да наблюдават движението на тълпата и да предвещават какво ще се случи. Мъдреците твърдяха, че магията може да бъде изучена, но не бива да бъде практикувана; бе забранена и въпреки това в мрака, или в кули като тази, човек можеше да я намери. Изкачих се по дървената стълба. Въздухът бе дори по-прохладен, отколкото си представях, плътен и блещукащ като морски вълни. Затаих дъх при гледката на света, който се разкри пред очите ми, и премигнах от ярката светлина. В небето се рееха ястреби, но не знаех какво означава полетът им, нито когато приближаваха до планината, на която се издигаше крепостта, нито когато се понасяха към далечния хоризонт. Не владеех никаква магия.