— Ще върша каквото ми наредите — промълвих.
Правете с мен каквото искате. Не заслужавам нищо повече от това, което ми е отредено.
Шира приближи с кошница от красиво преплетени палмови листа. Очите й бяха дълбоки и огромни, очертани с кол, праха за почерняне на клепачите. Носеше златни гривни на ръцете, а на шията й беше завързан на червен конец амулет с две златни висулки, които проблясваха на бледата светлина. Дъщерите й се приближиха и обвиха ръце около тънката талия на майка си. Любовта им бе толкова явна, че им завидях. Исках да знам какво е да имаш майка, някой, който щеше да остане до теб, независимо от всичко.
Птиците гукаха. Почувствах как сърцето ми забива учестено, спомних си как дебнех плячката си в пустошта, как идваха при мен и как ги убивах. Шира ми подаде кошницата. Зачудих се дали палмовите листа са от Ейн Геди, дали някоя тамошна жена бе седнала на земята и я бе изплела сутринта в деня на своята смърт.
— Дори една лъвица трябва да работи — каза ми Шира.
Веднага се заехме със задълженията си. Всички бяхме облечени в бяло, защото се смяташе, че ярките цветове дразнят гълъбите и им пречи да мътят. Може би не бе случайност, че жената от есеите, Тамар, ми бе дала именно такава туника, сякаш някак е знаела, че ще бъда избрана да работя в гълъбарника. Може би не бях толкова невидима, колкото си мислех.
Нямах време да се съмнявам в себе си или да се оплаквам. Азиза бързо ми показа как да храня питомците ни с просо, зърно и фий и как да изпъждам двойките от нишите им, когато трябваше да събираме яйцата им или да почистваме изпражненията им. Ако оставехме яйцата в гнездата, те скоро щяха да се излюпят и родителите щяха да се грижат заедно за тях. Азиза беше нетърпелива да ме научи на всичко, свързано с гълъбарника. Тя приличаше на кошута — с тънки крака и ръце, с дебела плитка като тази на майка си, лъскава, черна като нощта. Но докато очите на Шира бяха като въглени, очите на Азиза бяха необикновени — светлосиви, като речна вода, сияещи от светлина. Под едното й око имаше почти незабележим белег, приличащ на сълза.
Нахара дойде да поклюкарства със сестра си за мен. Очите и на двете момичета искряха. Радваха се, че има нов човек, с когото да се шегуват и закачат, възможност да нарушат монотонността на работното си всекидневие.
— Тя не ми каза как се казва — съобщи Нахара на сестра си.
И двете бяха поставили ръце на хълбоците си и ме оглеждаха, сякаш се чудеха какво да правят с мен. Притесних се, че някой ме смята за толкова интересен обект за наблюдение.
— Трябва да те наричаме някак — настоя Азиза, явно желаеща да се сприятелим.
Момичетата бяха толкова близки, че когато говореха, се допълваха — думите им се нанизваха една след друга като мъниста от златна огърлица. Може би, ако им кажех името си, щях да се отърва от тях. Щяхме да работим заедно и наистина трябваше да ме наричат някак.
— Йаел — отроних тихо аз, защото тази дума оставяше горчив вкус в устата ми. Винаги ми звучеше като проклятие, така беше и този път.
Сестрите изглеждаха доволни от отговора ми и ме увериха, че името ми е хубаво.
— Сама ли си тук? — поискаха да разберат още нещо за мен, за да станем приятелки.
Свих рамене. Лъв, призрак, коза, която е ангел, стотици птици със счупени вратове.
— Брат ми ме доведе тук. Амрам, син на Йосиф бар Елханан.
За моя изненада любопитството им внезапно изчезна и думите ми увиснаха като камък във въздуха. Чувах ехото от името на брат си. Възцарилото се мълчание ми бе познато, то бе част от царството на тайните, които е най-добре да останат неразгадани.
Нахара бе извикана от майка си. Тя изглеждаше доволна, че има повод да изтича до най-малкия от гълъбарниците, въпреки че пазителките на гълъбите и гълъбиците не обичаха да работят там, защото помещението бе тъй малко, че вътре се побираше само един човек. Азиза бързо се върна към работата си, пъдеше птиците и събираше яйцата им. Но аз виждах през огледалото на нейните прозрачни, сиви очи. Не беше необходимо да казва нищо повече, за да разбера как я бе поразило името на брат ми. След като го произнесох, то беше останало там и не желаеше да си тръгне.
17
В последвалите дни вършех всяка работа в гълъбарника, която ми възложеха. Държах се вежливо и мило, но говорех само когато ме питаха. Бях слугиня и нищо повече. Не бях една от тях и не се преструвах, че съм. Някога имах приятелка и я предадох. Не се нуждаех от друга.