Останалите жени хапваха заедно за обяд. Аз се хранех сама. По обед отивах в овощната градина с малко сирене и питка хляб. Доближавах стената и гледах навън, на север, в посоката, от която бяхме дошли, там, където бяхме оставили костите. Един ден някои от жените, които работеха на полето, дойдоха да седнат при мен. Бяха завързали косите си и прикрили главите си с шалове, за да се пазят от слънцето. Ръцете им обаче бяха загорели от работата в малката градинка с фъстъчени дървета и омазани с маслото от ядките. Бяха дошли от Йерусалим, последвали съпрузите, бащите или братята си. Сега се държаха като големи късметлийки, намерили своя път към Райската градина. Чувах ги как пееха, докато работеха. Някои носеха бебетата си, прикрепени на гърбовете или на ханша си. Неомъжените жени ми предложиха да се срещнем в баните. Поклатих глава и им казах, че не мога. Не исках никой да забележи все по-закръгления ми корем. Оправдах се, че трябва да остана в гълъбарника, защото тъкмо съм започнала работа и искам да се харесам на Шира. Когато чуха това, жените станаха подозрителни.
— Добре — каза едната сърдито. — Щом предпочиташ да бъдеш с Вещицата от Моаб.
Жените от полето ме предупредиха, шепнейки, че Шира е прекосила пустинята и е дошла тук от далечния край на Соленото море. Солта била повдигнала нея и децата й и те прекосили морето, без да потънат. Можела да призове облаците така, както викала гълъбите в гълъбарника при себе си. След пристигането им седмици наред валели проливни дъждове. Пороят не спрял, докато светът не станал зелен; хората плачели от радост. Точно затова Бен Яир, техният лидер, бил пратил да я повикат. Шира била негова роднина, братовчедка, но имало и нещо повече. Дори и най-великият мъж понякога се нуждае от вещица.
Тези жени бяха самодоволни глупачки. Коя вещица ще работи в гълъбарник, ще яде леща за обяд, ще изрива изпражнения с лопата и ще събира яйца в кошница? Тя беше съвсем обикновена жена. И все пак, когато се върнах в гълъбарника, забелязах, че има нещо по-особено у Шира, нещо по-дълбоко. Понякога, в края на деня, когато заключваше вратата, тя се обръщаше и ме поглеждаше. В този миг, с този поглед усещах, че сякаш знае всичко за мен. А по-странното бе, че нямах желание да се крия от нея. Исках да й разкажа за нощта, в която се порязах за двайсет и първи път, за сутринта, когато тръгнах, за да търся лек, и за вечерта, когато се завърнах и открих, че Бен Симон вече бе влязъл в отвъдния свят. Може би дори само това бе магия, да накараш някого да пожелае да се разкрие пред теб.
18
Една вечер млада жена чакаше пред най-големия гълъбарник. Беше слугиня, доведена тук от Йерусалим от семейството на господарите си, която и сега живееше с тях и им помагаше като готвачка и прислужница. Бях я виждала на полето. Сега тя махна с ръка към Шира от сенките, сред които се бе свила, и я повика да отиде при нея. Шира поговори с дъщерите си и ги изпрати да се приберат у дома, за да приготвят вечеря и да се погрижат за по-малкия си брат.
Когато тръгна с прислужницата, ги последвах, изпълнена с любопитство. Събух сандалите си и продължих боса, както правех, когато преследвах птиците. Знаех, че има нещо погрешно в действията ми, и въпреки това не се отказах. Шира и слугинята вървяха, докато стигнаха до най-отдалечения край на стената. Там двете се скриха в един тъмен ъгъл. Не бяхме далече от мястото, където бяха поставени тъкачните станове, на които жените работеха вечер, след края на дневните си задължения. Скрих се зад колона под дълбоките зелени сенки, падащи върху камъните. Сякаш отново бях в пустинята и дебнех плячката си. Сърцето ми биеше учестено, всеки миг щеше да изскочи от гърдите ми.
Шира нарисува с въглен око на стената. Извади игла от подгъва на туниката си и прободе окото, докато напиваше нещо. Ниският, ритмичен звук на гласа й стигна до мястото, където се криех. Не разбирах думите, но се досетих какво прави. Обвързваше някакъв мъж да бъде верен, както бях направила аз в пустинята в нощта, в която нарисувах лъвската глава в пръстта. Другите мъже можеха и да кръшкат на жените си, но този нямаше да може да направи крачка встрани, защото бе „пришит“ към любимата си така, както иглата свързваше шевовете с конец.
Не трябваше да се мотая. Можех лесно да се върна по пътя, по който бях дошла, преди някой да ме забележи, но бях пленена от заклинанието. Монотонното напяване ме прикова, гласът на Шира се уви като вятър около мен, сякаш можеше да ме обвърже по същия начин, както щеше да направи с любимия на слугинята. Шира се извърна и ме погледна — така скорпионът се взира в мишката. Отдалечих се, но продължих да усещам взора й.