На следващия ден увих лицето си с шала си с надеждата, че ще остана невидима в гълъбарника, както някога в Йерусалим плащът на баща ми прикриваше истинската му природа. Шира ме побутна вътре, а на лицето й играеше усмивка. Можех да се закълна, че вижда през булото ми. Когато по обед другите отидоха да приготвят във външната кухня лещата и граха и да похапнат, Шира каза, че има нужда от помощта ми. Трябвало да изпълним някаква поръчка. Нямах друг избор, освен да я придружа. Като прислужницата, която я бе потърсила, аз също бях просто слугиня, длъжна да следва повелите на господарката си.
Отидохме в полето, мъкнейки в ръце кошниците си. Слънцето печеше точно над главите ни.
— Това, което направих на стената… трябваше да го направя — обясни ми тя, докато вървяхме под нежната зелена сянка на бадемовите дървета. — Момичето не молеше за любов, а за благоприличие.
От мястото, където седяха на тревата и похапваха обяда си, работничките на полето поглеждаха към нас и си шепнеха. Бледите цветчета падаха от клоните по земята в краката ни.
— Когато настъпи и твоето време и поискаш помощта ми, ще изслушам и теб — каза Шира. — Ще направя каквото пожелаеш.
Почервенях от смущение.
— Нима съм искала нещо от теб?
Шира изсипа кошницата си около най-високото бадемово дърво, което бе разцъфтяло с хиляди цветове. Тази жена можеше да разгадае всяка тайна, дори когато бе премълчана.
— И това е истина — отвърна тя. — Не си ме молила за нищо.
Запътихме се обратно към гълъбарника, вървейки една до друга, покрай храстите с чепки от черни боровинки, покрай фъстъчените дървета, където работеше онази слугиня и все още събираше шушулките от клоните за своята господарка. Забелязах, че младата жена не повдигна очи към нас, въпреки че Шира я докосна леко по рамото в мълчалив поздрав, когато се разминахме с нея.
— Все още не — допълни тя. И прозвуча напълно убедено, сякаш владееше не само дъждовете, но и моето бъдеще.
19
Складираните по коридорите на Западния дворец на върха на платото провизии, някога запазени единствено за царската фамилия, сега служеха на всички ни. Брашно и зърно бяха прибрани във великолепните стаи. Щавачите, пекарите и ковачите работеха в коридорите, чиито мраморни подове можеха да съперничат на тези в храмовете на Атина или Рим. За тези, които бяха дошли от малки селца, величието на това място бе зашеметяващо. Някога тук е било средище на царски особи, сега ние работехме за прослава на Всемогъщия, не за да трупаме богатства за себе си. Бунтовниците бяха искрени в намеренията си и все пак хората бяха на ръба. Баща ми ходеше всяка сутрин в синагогата, изградена в западната стена, за да се моли и да слуша мъдрите хора, които обсъждаха какво щеше да ни донесе бъдещето. Събуждах се час преди него, за да приготвя ечемичени питки за закуска. Бях негова прислужница, робиня, куче… Желанията му бяха заповеди за мен, настроенията му определяха живота ми.
Мъжете се срещаха в синагогата и говореха с притеснение за своя водач, Елеазар бен Яир, който бе напуснал крепостта няколко дни по-рано, за да обиколи цяла Юдея и да привлече сподвижници от градовете в пустинята. Последователите му бяха разтревожени. В негово отсъствие опасността надвисваше над нас все по-застрашително и единствено непреклонната мощ на планината ни защитаваше. Когато един възрастен мъж се изправи по време на общата сбирка и попита кой ще заеме мястото на Елеазар бен Яир, ако той загине в битка, всички се умълчаха. Никой не искаше да мисли как Масада ще остане без водач, просто тяло без дух. Без Бен Яир бяхме загубени, оставени на собствената си милост. Неговите воини, сред които бе и брат ми, бяха особено притеснени, защото хората в крепостта бяха обединени съвсем наскоро и щеше да бъде пагубно да бъдат разцепени от противоречия и съмнения.
В същия този ден, сякаш в отговор на терзанията ни, Бен Яир — нашият спасител и избавител, човекът, който бе извел хората ни след падането на Йерусалим — се завърна.
Дойде по здрач. Хората се струпаха по стените да гледат как той и най-близките му спътници се катерят по пътеката. Някои вярваха, че може да говори с ангели, че самият Рафаел върви редом с него, извисил блестящия си меч над главите на враговете ни. Взирахме се надолу от канарите, които ни защитаваха, и се чувствахме благословени, че имаме такъв благороден водач.