Заради поройните зимни дъждове светът под нас бе зелен. Пустинята бе покрита с мирта, знак за благополучие и добър късмет. Жените вплитаха клонките й в долните си дрехи, за да разнасят аромата на пустинята, когато вървят. Със смяната на сезоните хората се оживяваха и изпълваха с радост; аз също се радвах, но заради тайната, която криех в себе си. Видях Амрам и се успокоих още повече. Сега исках да видя с очите си и Бен Яир, мъжа, който бе довел брат ми и неговите приятели до това уединено и опасно място. Бе се струпала тълпа и хората се блъскаха, всички желаещи едно и също — да го видят и да бъдат утешени от неговата сила. Надигнах се на пръсти, за да го зърна. Мъжете бяха готови да умрат за него, да застанат на пътя на стрелите и да им попречат да проникнат в плътта му. Мнозина свеждаха глави в негово присъствие, както правеха пред светите и мъдри хора.
В Йерусалим можеше да мине незабелязано сред тълпата. Не беше човек, който изпъкваше заради външния си вид. Не беше висок, нито красив, а по-скоро среден на ръст, с обикновено, прямо изражение на лицето. Имаше няколко белега, а ръцете му бяха големи и здрави, способни да метнат брадва през цялото бойно поле. Но въпреки това покоряваше всички други мъже и излъчваше енергия, на която бе невъзможно да устоиш. Той сияеше, защото хората го следваха, защото го обожаваха и му се доверяваха. Бе с тъмна кожа, но вътре в него имаше светлина, радост, която бе необяснима. Дори когато стоеше неподвижно, очите ни бяха приковани в него и така той ни владееше.
Завърналите се воини водеха със себе си магарета, натоварени с оръжия — стрели и лъкове с различни размери, както и дузина щитове, взети от победените врагове. Още едно римско укрепление бе паднало и това, което някога е било тяхно, сега ни принадлежеше. Някои от бронзовите доспехи щяха да бъдат претопени, за да има крепостта свои монети — от едната страна щяха да бъдат изсечени винени лози, от другата думите За свободата на Цион. Зад магаретата се препъваха двама оковани във вериги мъже; главите им бяха окървавени, очите им пробягваха към тълпата. Бяха римски войници, свикани под знамето на легиона си от толкова далечна земя, че никой от нас досега не бе виждал хора с такъв цвят на кожата — всъщност тя беше почти безцветна, млечнобяла. Въпреки че носеха римски шлемове, туниките им бяха от родното им място, украсени със странни фигури в тъмносиво, синьо и червено. Беше неловко — винаги смятахме себе си за жертви на несправедлива война, а ето ни сега, оглеждахме двама оковани във вериги пленници.
И сред нас имаше роби, доведени от бегълците от Йерусалим, но те бяха възприемани по-скоро като домашни прислужници или полски работници и често получаваха свободата си, след като поработеха вярно на семейството. Не бяха окървавени и във вериги. Сега хората приветстваха с възторг залавянето на неприятелите ни, които бяха свели глави и навярно очакваха да бъдат посечени. Но скоро тълпата ги забрави. Хората се интересуваха повече от своя герой, викаха името на Елеазар бен Яир, както жадните копнееха за вода. Бях чула една жена да казва, че очите на Бен Яир менели цвета си — били сиви, като застинала вода в кладенец, но понякога ставали зелени, чист ручей, стичащ се в езеро. Той беше мъж и бе сложен и неразгадаем, подобно на цвета на очите си. Можеше да обърне гръб и да си тръгне сърдит, ако някой не беше съгласен с неговото мнение, но после се връщаше и молеше опонента си за разяснение. Обичаше да спори, но също така бе нежен и внимателен. Когато един от хората му бил ранен в битка и състоянието му било прекалено тежко, за да оцелее, Бен Яир не накарал някой друг да извърши ужасния акт на последната милост. Извършил го сам, после изрекъл молитвите на мъртвите, великодушно деяние, за което не би могъл да получи отплата. Бе така открит пред хората, че те отговаряха неосъзнато на някакво по-дълбоко и интуитивно ниво; почитаха го и се бояха от гнева му, обичаха го, както се обича брат или син.
В деня, в който доведоха робите при нас, Бен Яир бе получил нов белег, спускащ се от шията към гърдите му. Косата му бе дълга, сплетена на плитка, както я носеха воините ни, но той винаги бе наметнат с шала си, готов да се отдаде на молитва. Беше напълно възможно това, което хората нашепваха, да е вярно и той наистина да знаеше повече от останалите; може би точно силата на пророчеството го правеше по-суров. Можеше да види добродетелността в злодея, а когато се вгледаше във враговете си, бе способен да прозре под дрехите и под плътта им, в дълбините на душите им.
Когато тълпата се втурна развълнувано към него, аз отстъпих встрани, боейки се, че ще ме види и ще разбере коя съм всъщност. Сред хаотичното блъскане по улицата човек можеше лесно да бъде смачкан, ако не се отместеше бързо от пътя на навалицата. Над нас имаше ято диви гълъби, но ако това бе знамение, не бях способна да го разчета, а и гълъбите скоро отлетяха на изток и после на север, към Йерусалим. Видях, че Шира ги гледа и очите й са изпълнени с отчаяние. Запитах се дали бе разбрала нещо, което бе останало загадка за мен, и защо носеше клонка от мирта със себе си, както правеха булките в първата си брачна нощ.