Бен Яир бе завладял тълпата. Разказа, че римляните били победени в последната битка, независимо че войниците били с шлемове и ризници и образували непробиваемата формация „костенурка“. Само най-смелите воини можели да се бият с тях, атакувайки с извадени кинжали. Бен Яир похвали воините си за смелостта им и специално изтъкна името на брат ми. Амрам сведе скромно глава, за да не се покаже прекалено самодоволен, но очевидно бе поласкан от това признание. Забелязах как сребърният амулет на Соломон се олюлява на врата му, все още осигуряващ му закрила. Бен Яир започна да изброява взетите от римския лагер съкровища — златен нагръдник, инкрустиран със скъпоценни камъни, златни пръстени с печати, делви с вино, монети, които щяха да бъдат претопени. После обяви, че победата ни е дар от Бога и сърцата ни трябва да са силни, за да Му отдадат достойно почит.
— Ако този живот сега ви се струва труден, знайте, че ще става още по-тежко — обяви той.
Изражението му бе сурово, светлината, струяща от него, бе отслабнала. Но това мрачно изявление не бе достатъчно, за да заглуши надигащата се вълна на радостни възгласи. Никога не бях виждала множество хора да се държи по този начин, да става една плът, един дух. Воините сякаш бяха под силата на заклинание; всички като че ли бяха изпаднали в транс, покорени от волята на един-единствен човек. Или поне така смятах, докато не погледнах случайно към насрещния край на площада. Видях Амрам сред своите другари, мнозина от които бяха ранени в битката. Очаквах брат ми да поглъща всяка дума на своя любим водач също като останалите мъже, неговите братя по оръжие. Но той се взираше в едно момиче в края на тълпата.
Беше Азиза, стояща там със сведени към земята очи, прибрала плътно под воала лъскавата си коса.
Тази нощ отидох в микве. Това бе място на обновление и надежда, а след завръщането на брат ми изпитвах точно такива чувства. Маслени лампи горяха в нишите, издълбани в каменните стени, и осветяваха мрачното помещение. Надявах се, че ще бъда сама — въпреки че състоянието ми още не бе натрапчиво видимо, ако някой се вгледаше, щеше да забележи. Когато влязох обаче, жените от градините и полето бяха там. Ако се обърнех и излезех, щях да ги обидя, затова се съблякох в мрака, свалих туниката и шала си, надявайки се, че ще успея да прикрия някак закръглените си форми. Скрих кинжала на Бен Симон, който винаги носех в себе си, под нагънатите си дрехи, после бързо слязох по стъпалата и се потопих във водата, преди някоя от тях да успее да ме огледа.
— Най-накрая реши да станеш една от нас — пошегуваха се те с мен. — Защо си толкова свенлива?
Оставих ги да мислят, че причината е в нрава ми. Сведох глава и обясних, че петънцата по кожата ми винаги са ме притеснявали. Нямаше причина да не им позволя да ме видят такава, каквато искаха — момиче, избрало да се прикрива от срам. Знаех как да се преструвам и да се присъединя към закачките им. Спомних си как да се усмихвам. Жените се чувстваха по-свободни в банята; оформяха кръг и си споделяха тайни. Разпитваха ме за брат ми, което не ме изненада. Където и да се появеше Амрам, привличаше женското внимание. Много от момичетата в банята го намираха за красив, но аз не можах да задоволя любопитството им. Казах, че рядко го виждам, и те бяха принудени да приемат отговора ми. После се захванаха да обсъждат Шира.
— Ако не беше далечна братовчедка на Бен Яир — прошепна една девойка на име Наоми, — сигурно щеше да бъде прогонена в пустинята.
— Шира се занимава с кешафим и е посветена в тайните на магията — допълни друга.
Нашите хора вярваха, че всеки предмет със слънце и луна, гравирани върху му, трябва да бъде изхвърлен в Соленото море, но няколко от жените казаха, че са виждали Шира да носи на шията си златни амулети с такива образи. Мълвата твърдеше, че в кухнята й имало кутия, заключена с ключ във формата на змия, Деракон, още една фигура от Египет, която е скверна според законите ни. Вътре били затворени хиляди човешки грехове, които щели да станат бреме на всеки, посмял да отвори капака и да ги пусне навън; щели да се увият около него, като оси, да го жилят и хапят, и никога нямало да го оставят на мира. Млада жена каза, че вече била ужилена, когато дръзнала да нарече Шира вещица.