Забелязах едно тихо момиче, което стоеше встрани от групичката; сплетената му на плитки коса бе с цвета на мед. Това бе слугинята, за която Шира бе направила заклинанието на стената, онази, чиито ръце бяха боядисани с кафеникавия сок на шамфъстъка. Знаех, че ме е разпознала, защото не смееше да ме погледне. Не бях осъзнала колко е млада, всъщност бе почти дете. Стомахът ми се присви от съжаление заради това, което бе загубило момичето в тази планина.
Другите жени продължаваха да сплетничат.
— Вещицата е просто жена — шепнеха те, — но дъщерята, Азиза, е нещо по-ужасно. Тя е една от шедим, получовек, полуангел, съчетание, от което се раждат демоните.
— Баща й е ангел, изпратен на земята да покаже тайните на магията на тази зла жена, която се съгласяла на това — кълнеше се едно от момичетата. — От тези съюзи се раждат създания като Азиза. Трудно е да ги разкриеш, защото ядат и пият като нас. Могат да се любят с мъжете и да ги карат да копнеят за тях; дори могат да умират като смъртни, но всъщност нямат нищо общо с нас.
— Те притежават умението да виждат бъдещето в чаша вода и да разгръщат страниците на Книгата на живота, за да видят изписаните там имена — допълваше второ. — Летят от единия до другия край на света, но се връщат навреме, за да бъдат тук, когато се събудим. Търпеливи са, но винаги получават това, което искат, алчни за всичко, което притежаваме ние, хората. Те са същите като всички пратеници от небесата, загадка за нас, простосмъртните, които нямаме избор и сме обвързани от своите човешки нужди и желания.
Слушах тези твърдения, без да коментирам или да реагирам по някакъв начин, но по гръбнака ми премина студена тръпка. Всичко, което бях правила, откакто напуснахме Йерусалим, бе грях в нечии очи. Ако жените от полето знаеха, че съм призовавала лъв и той е дошъл, а аз никога не го отблъснах, дори когато бях нечиста, нида, какво щяха да кажат за мен? Какво щяха да си помислят, ако ме бяха видели в пустинята, чакаща на скалата, жадуваща за него повече, отколкото за чистота, подчинение или дълг?
Отдръпнах се, когато заговориха за Азиза. Бях я виждала да изрива гнездата в гълъбарника, докато ръцете й се разкървяваха. Това не беше най-подходящата работа за ангел, нито пък за жена, смятана за вещица.
— Обърни внимание — настоя една от жените. — Никога не идва в баните. Не сваля туниката си, нито шала си, за да не види някой тялото й. Трябва да има причина за нейната свенливост.
Те ревнуваха и завиждаха, защото където и да се появеше Азиза, мъжете не можеха да откъснат поглед от нея, защото косата й бе с цвета на нощ, а усмивката й бе сладка, защото никога не бе и помислила да говори с такава злост за тях, с каквато сега я клеветяха. Може би и те бяха забелязали как се изчервява при споменаването на името на брат ми. Някои от жените очевидно искаха да ми се харесат само защото бях сестра на Амрам. Онази, която се казваше Наоми, доплува толкова близо до мен, че усетих топлината на тялото й в студената вода. Така гореше ревността, познавах чувството много добре.
— Внимавай с дъщерята на вещицата — предупреди ме Наоми. Явно смяташе, че имам нужда от приятелка, и се предлагаше за тази роля. — И никога не се опитвай да я уловиш. Шедим имат криле.
Крилете на Азиза били черни, продължи да каканиже тя, като на гарван, и също като зловещата птица с песента си възвестявала идването на Ангела на смъртта. Тя се изкачвала на стената на Ирод всеки път, когато воините ни излизали навън и се взирала в пустинята със сребристите си очи.
— Грешиш… — отвърнах тихо аз, но не пожелах да задълбавам в темата.
Знаех, че никой не предупреждава за идването на Ангела на смъртта. Той се появява в мълчание и оставя след себе си тъга. Пристига, когато човек си мисли, че е в безопасност, както когато ние следвахме пътя на сините знаменца, носейки лек за Бен Симон и семейството му.
На връщане от банята, докато от косата ми още капеше вода, изпитах съжаление към тези глупави жени и към нелепиците, които разправяха. Но щом стигнах до площада, видях фигура в мрака, която ми заприлича на ангел, защото се движеше така, както хората твърдяха, че могат единствено ангелите — човек можеше да ги зърне само с ъгълчето на окото си.
За миг си помислих, че Смъртта наистина е наблизо и жените в банята са били прави. Потръпнах от идеята, че пратеникът й е тук и броди сред нас. А може би бях забравила да заключа гълъбарника и гълъбите бяха избягали, за да се скрият в клоните на маслиновите дървета и сега поклащаха клоните и листата им. Беше прекалено тъмно, за да се види ясно, затова спрях на място и погледнах към кървавата луна. Видях сянката на жена да се промъква през нощта.