И тогава видях брат си, застанал до малко езерце, в което преди години цар Ирод бе държал риби — малки, блещукащи създания, които се твърдеше, че били от чисто злато. Когато някой ястреб се опитвал да отмъкне риба от езерцето, той потъвал веднага, повлечен от тежестта на златото, погубен от своята алчност. Видях едно момиче да се затичва към Амрам и да се сгушва в прегръдките му. Не беше нужно заклинание, за да бъде обвързан; той вече бе в плен на собственото си желание, без намесата на някаква магия. Бе влязъл сам в мрежата и бе стегнал здраво въжетата, не защото Азиза бе ангел, а по-скоро защото бе от плът и кръв.
Внезапен студен вятър ни изненада в този топъл месец. Когато си отиде, плодовете паднаха от дърветата и се разпиляха по камъните. Някои жени се кълняха, че падналите на земята наподобили формата на червените ястреби, които кръжаха над главите ни, очаквайки времето, когато щяха да назоват крепостта своя. Те нямаха търпение да се впуснат над полетата с пшеница, за да съберат всичко, което можеше да им бъде от полза, преди сноповете да станат кафяви. Хората се молеха, водени от мъдрите стари мъже и от членовете на съвета. Най-висшият от свещениците ни, който обикновено стоеше в синагогата, където изучаваше свещените текстове и даваше съвети, сега дойде на стената и поведе молитвата. Казваше се Менахем бен Арат и бе известен като един от петимата най-учени хора в Юдея. Хората казваха, че е чувал Божия глас на върха на планината. Положението бе тежко, защото без градините нямаше да имаме провизии, а без гълъбите нямаше да има градини, затова той бе дошъл сред тълпата. Бях се научила да оценявам гукането на птиците, техния напев, който бе толкова красив, че цар Соломон го бе сравнил с гласа на своята любима в славната си Песен на песните.
Съветът извърши ритуал за добруването на хората. Гълъбарниците бяха благословени и бе принесен дар за здравето на всички ни. Запалихме балсам и мирта в малки сребърни кандилници, защото димът щеше да успокои птиците и те щяха да снасят яйца, както преди. Гълъбите трепереха от студения въздух, свиваха се в нишите и криеха главички под крилете си. Бяха ни дали един от римските войници да ни помага, да върши най-тежката работа, да носи кошниците с торта в полето, да постила сламата и да я изнася, когато станеше неизползваема. Другият войник бе разменен за две бели магарета, които търговците от Едом доведоха, и вече бе далеч от крепостта. Такава беше съдбата на робите в този свят. Нашият носеше окови на краката си, които отключвахме, когато работеше в гълъбарника. Държеше главата си сведена и вършеше каквото му заповядвахме. Беше сплел косата си на плитки и не я пускаше да пада свободно, както когато за пръв път се появи, но въпреки този опит да прикрие колко бе различен, все още не приличаше на един от нас.
Изглежда се срамуваше от положението, в което се намираше, и все пак, когато Ревка му махнеше с ръка, бързаше да изпълни нареденото. Беше висок, направо приличаше на гигант, с добро телосложение, с издължени крайници. На рамото си имаше издълбана фигура на създание, което приличаше на дива коза, но имаше големи извити рога. Робът видя, че го гледам, и този път отвърна на погледа ми. В очите му се четеше предизвикателство.
— Не се притеснявай — каза Ревка, когато забеляза грубото му поведение. — Ще положим всички усилия да го опитомим.
Робът й хвърли мрачен поглед, после отиде да чисти нишите с гнездата. Бързо ми стана ясно, че разбира повече от езика ни, колкото се преструваше, че знае. Обикновено свиваше рамене и клатеше глава, когато го питахме нещо, но аз виждах истината. Един ден счупих случайно яйце и прошепнах молитва за духа на гълъба, който може да е бил вътре. Вдигнах очи и видях как ме гледа.
— Знаеш ли какво казвам? — попитах го аз.
Той извърна глава. Странните му сини очи бяха прекалено студени, за да гледаш дълго в тях.