Забелязах, че често оглежда площада през капаците, които позволяваха въздухът да влиза вътре, но пречеха на гълъбите да бягат. Помислих, че може би търси другия роб.
— Приятелят ти бе отведен надалече — казах му аз. — Никога вече няма да го видиш.
Не бях сигурна, но ми се стори, че той трепна при тези думи. Изпитвах жал към него, може би защото сега бе единственият от своя вид. Спомних си за леопарда в пустинята, как звярът бе побягнал от мен, когато оплаквах камъните и плачех. Той бе сам, когато се скри сред трънливите храсти, но аз бях още по-самотна, когато ме бе оставил.
— Е, ако искаш да оцелееш, дори да разбираш, по-добре не го показвай — предупредих пленника ни аз.
Продължих да го наблюдавам и видях, че бе доста умен; откри нов начин за чистене на гълъбарниците с гребло, което сам измайстори. Бе намерил ръждясали гвоздеи на пода и с тях прикрепи няколко клонки към един по-голям извит клон на маслиновото дърво, прорасло през едно свободно пространство в покрива. Всеки път, когато забележеше, че го наблюдавам, той ставаше предпазлив, по-сдържан. Напомняше ми на сирийската мечка, която веднъж видях в Йерусалим, окована от своя собственик, римлянин, и държана в клетка, за да изпълнява номера за забавление на публиката. Мечката бе свела главата си, но веднъж, когато не успя да се овладее, оголи острите си зъби; собственикът й обаче веднага я удари. Животното закри главата си с ръце, както би направил човек, когото биеха. Неколцина от тълпата се разсмяха, но аз отстъпих и избягах със свито сърце.
— Имаш ли достатъчно храна? — попитах роба една вечер след края на работата ни.
Направих жест все едно ям с лъжица, за да ме разбере. Той поклати глава, после сви рамене. Знаех, че спи в зловонното таванско помещение над гълъбарника, където нощем го оковаваха за една дъска, знаех и че за храна му даваха каша и сухари, понякога и още нещо. Започнах да му оставям съчки, за да си кладе огън, когато нощите бяха студени.
— Да не би да си глух? — зачудих се на висок глас.
Мъжът ме погледна. Беше странник от земя, покрита със сняг, нещо, което бях виждала само веднъж в живота си, когато бях много малка. Хълмовете на Йерусалим бяха покрити с бяла пелена, пратена от Шалгиел, ангела на снега. Някои деца го помислиха за манна небесна и се опитаха да ядат с шепи от него, но извикаха стреснато, когато устните им замръзнаха от студа. Робът ме разбираше, сигурна бях.
Знаех какво е да копнееш за толкова далечен живот, че той ти се струва като сън, сякаш никога не е бил истина. Дали сънуваше сняг и диви сини кози, или пък своя другар, отведен във вериги на другия край на Соленото море?
Изпъдих един от гълъбите от нишата му, подържах го в ръка, докато се успокои, после бързо прекърших врата му. Почти се разсмях, когато видях изумлението на роба. Може би не беше очаквал от мен такава жестокост. Но аз не се боях от жестокостта; знаех, че е заложена вътре в мен, както я имаше и в леопарда, който трябва да улови плячката си, за да оцелее. Подадох птицата на роба, за да си я сготви за вечеря, той ме погледна с признателност и после я скри в ъгъла, където можеше да я стигне, когато го оковяха за през нощта.
Когато на другата сутрин Ревка забеляза липсващата птица, заявих, че по-рано същия ден съм видяла ястреб. Подобни неща се случваха достатъчно често; някой гълъб току се издигаше по-високо и се промушваше през тесния процеп в тавана, за да отлети във висините. И почти незабавно из въздуха се разлетяваха пера, а ако човек присвиеше очи, можеше да забележи и малките капчици кръв.
20
Когато отивах до стената, за да погледна към земите отвъд нашата крепост, винаги се изумявах колко далеч сме от останалия свят. Пустошта наоколо ми се струваше безкрайна, твърдата земя — на тъй непосилно разстояние, че едва ли някога щяхме да стъпим върху нея. Ако така се чувстваха ангелите, Рафаил или Михаил, или някой шедим, когато се взираха от небесата към човечеството, то тогава те бяха много самотни. Ние бяхме град и същевременно напълно отделен свят, в който всеки ден пристигаха още и още хора. Отчаяните, вярващите, победените, изгубените. Затова имаше толкова много клюки; трудно е да пазиш тайни на такова претъпкано, непрощаващо място. Семействата споделяха живота си, разделени само от една тънка стена от грубия плат, който се правеше от козя вълна, закачен на въжета.
Чувахме неща, които не трябваше — звуците, издавани от мъжете и жените, докато се любеха, кавгите им… Знаехме чии деца не са послушни и ги понатупват от време на време, чия съпруга започва да сипе ругатни по адрес на мъжа си веднага след като той излезе от дома. Баните винаги бяха претъпкани, не само с тела, но и с разговори. Магазините се пълнеха от сутрин до вечер с желаещи да се сдобият с брашно или масло. Толкова много хора бяха дошли тук от Йерусалим, че вече нямаше достатъчно за всички; бяхме принудени да споделяме и последните си трохи, да чакаме търпеливо на опашки за храна и провизии, разпределяни внимателно от изпразващите се складове, да работим до късно вечер. Разбирах защо мъжете излизаха от крепостта и нападаха всеки, когото срещнеха. Бях само жена, лишена от знанието на равините в синагогата или в съвета, но дори и аз разбирах какво ни чакаше, ако Бог ни откажеше милостта си. Градините и полетата бяха зелени сега, но беше невъзможно да предвидим настъпващите бури, независимо дали щяха да дойдат под формата на хищни облаци от скакалци, или просто щяхме да умрем от глад през месец Ав, когато светът отново щеше да пламне от жегата.