— Нима ми казваш, че аз съм причината? — попита и вдигна ръце във въздуха, сякаш се пазеше от проклятие.
Не му отговорих, но след като той изскочи навън, осъзнах, че двамата с него имаме нещо общо, много повече, отколкото имах със скорпионите, макар баща ми никога да не ме заговаряше и да не се обръщаше към мен по име. Двамата заедно бяхме убили майка ми. И въпреки това той искаше да нося тази вина сама. Ако такова бе неговото желание, щях да приема това бреме, защото бях предана дъщеря. Но никога вече нямаше да плача. Нищо не можеше да ме накара да престъпя клетвата си. Веднъж ме ужили оса и на ръката ми се появи червен оток; насилих се да запазя спокойствие и да не усещам болката. Брат ми дотича при мен, за да се увери, че не съм наранена. Повика ме с тайното име, което ми бе измислил, когато бяхме съвсем малки — Йая. Обичах да ме нарича така, защото галеното име ми напомняше за приспивните песни на моята бавачка и за времената, преди да узная, че съм донесла разруха на семейството си.
Ужиленото място гореше, но се чувствах добре. Вдигнах очи и видях проблясък на сълзи в очите на Амрам. Всеки би си помислил, че той е бил ужилен. Амрам бе по-податлив на болка от мен и далеч по-чувствителен. Понякога, когато не можеше да заспи, му пеех приспивните песни от Александрия, чиито думи се бяха запечатали в ума ми, подобно на спомени от един друг живот.
5
През цялото време, докато растях, се питах какво ли ще е да имам баща, който не се извръща, когато ме види, който ми казва, че съм красива, въпреки че косите ми пламтяха в странния си червен цвят, а кожата ми бе осеяна с кафеникави лунички, сякаш бях опръскана с кал. Веднъж чух баща ми да казва на друг мъж, че тези белези са капки от майчината ми кръв. След това се опитах да ги изчегъртам, протривайки кожата си до кръв, но брат ми ме спря, щом откри червените ранички по ръцете и краката ми. Увери ме, че луничките са петънца от пепел, паднала от звездите в небето. Каза ми, че заради тях винаги ще сияя в мрака, а той винаги ще може да ме открие, независимо колко надалеч пътува.
Когато станах жена, нямах майка, която да ми каже какво да правя с кръвта, която идваше заедно с луната, или да ме заведе до микве, ритуалната баня, където да бъда пречистена. Първия път, когато прокървих, си помислих, че умирам, докато една възрастна жена, която живееше в съседство, не се смили над мен и не ми каза истината за месечните цикли на жените. Сведох очи, докато ми говореше, засрамена, че трябва да науча нещо толкова интимно от непознат. Така и не й повярвах напълно и се чудех защо Господ би позволил да стана нечиста. Дори и сега си мисля, че може би съм имала право да треперя от страх в деня, когато прокървих за първи път. Може би моето превръщане в жена вещаеше гибелта ми, защото бях родена сред кръв и заслужавах на живота ми да бъде сложен край по същия начин.
Не си правех труда да почерням клепачите си или да втривам масло от нар в китките си. Нямах склонност към флиртове, нито пък смятах, че съм достатъчно привлекателна. Не слагах аромати в косата си, а пристягах плитките си отзад на врата и покривах главата си с най-простичкия вълнен шал, който можех да открия. Баща ми се обръщаше към мен единствено когато ме викаше, за да му донеса храна или да изпера дрехите му. По това време вече бях започнала да осъзнавам с какво точно се занимаваше той, когато се измъкваше навън посред нощ, за да се среща със своите хора. Често носеше бледосиво наметало около раменете си; мълвата твърдеше, че е изтъкано от нишките на паяжина. Веднъж докоснах плата на дрехата му — беше едновременно зловеща и прекрасна и даваше на човека, който я носи, способността да се прикрива. Когато баща ми излизаше навън, той изчезваше, защото притежаваше умението да се изпари, още докато стоеше пред очите ти.
Чувах съседите ни да го наричат „убиец“. Мръщех се и не вярвах на тези думи, но колкото повече обръщах внимание на неговите идвания и заминавания, толкова по-ясно осъзнавах, че са истина. Той бе част от тайна група, мъже, които носеха извитите кинжали на сикариите, зилоти1, които криеха остри ножове под наметалата си и ги използваха, за да наказват тези, които отказваха да се бият срещу римляните, и най-вече свещениците, приемащи жертвоприношенията на легионерите в Храма и тяхното покровителство.
6
Убийците бяха безмилостни, дори аз знаех това. Никой не беше в безопасност от гнева им; другите зилоти се бяха отрекли от тях заради бруталните им методи. Твърдеше се, че сикариите са стигнали твърде далеч в борбата си срещу евреите, които се кланят на Рим, и че Адонай, нашият всемогъщ Бог, никога не би опростил убийство, особено такова на брат срещу брата. Само дето евреите вече трудно можеха да се нарекат „братство“, защото бяха разединени в действията си, ако и да бяха единни в своите молитви. Тези, които принадлежаха към сикариите, се надсмиваха над подобни думи и казваха, че Господ не би искал нищо по-различно от това всички хора да бъдат свободни. Цената за постигането на тази свобода беше без значение. Тяхната цел бе да има един-единствен владетел, без императори или царе, Царят на Сътворението. И само той можеше да им каже кога са приключили със земните си дела.
1
Зилотите са фанатици и непримирими врагове на римляните. Най-радикалните и смели зилоти се обособяват в отделна фракция и са назовавани от римляните с прозвището сикарии (на латински: sicari), т.е. убийци. — Б.пр.