Засега се намирахме в разгара на мекия сезон. Можехме да събираме дивите репички и треви, които растяха между камъните от другата страната на Змийската порта и се появяваха на места, където човек би помислил, че нищо не е възможно да порасне. Но знаехме, че времената на изобилието няма да продължат вечно. Затова Ирод бе натрупал в хранилищата си провизии, които можеха да стигнат за сто години — време, което вече бе отминало. Делвите със зехтин и вино бяха празни. Потупвахме ги отстрани и щом ехото отекнеше, знаехме, че вътре не е останало нищо. Бяхме толкова много, че започнаха да разпределят дори дървата за огнищата. Чудех се какво щеше да стане с нас, ако реколтата се провалеше и останехме без нищо, освен волята и разума си. Една вечер отидох да взема подпалките, които държахме подпрени до вратата си, но тях ги нямаше.
— Сигурно козите са ги изяли — каза баща ми, но те бяха затворени в обора си. — Ти си глупачка, която не може да преброи съчките.
Но аз знаех, че един от съседите ни ги е откраднал. Така става във времена на бедност и оскъдица. Истината за хората излиза на повърхността като малките сребристи рибки, които като по чудо се появяват от пясъка в пустинята, когато има наводнение и стремителните потоци изпълнят процепите сред скалите. Твърдеше се, че тези рибки могат да стоят заровени в пясъка седем години, без вода, и плътта им става толкова суха, че приличат на прах. Но при първите капки дъжд разкриват истинската си същност, точно както правят и хората, ако им дадеш достатъчно време и причина.
Баща ми не желаеше да има нещо общо с мен. Оставяше ме да чистя и да готвя, но през останалото време напълно ме пренебрегваше. Чувах го как говори за мен с някои мъже, които го разпитваха, вперили очи в червената ми коса.
— Тя е нищо — казваше той. — Само проблеми създава.
На здрачаване сядаше отвън пред стаята ни на пейка, която сам бе сковал, увил наметалото около раменете си. На бледата светлина изчезваше, бързо се сливаше със стената, с мрака, със самата нощ, както бе правил преди, когато се криеше около Храма, докато упражняваше своята невидимост. Питах се дали само аз можех да го видя как седи там, опрян на камъните, втренчил се в посоката, в която се намираше Йерусалим, оплакващ също като мен живота, който бе загубил. Изпитвах състрадание към този мъж, независимо от всичко, което бе направил. Бях съучастник в неговото престъпление.
Макар да ме презираше, баща ми не беше чак толкова горд, че да отказва храната, която приготвях, и поглъщаше бавно сварената леща, фасул и ечемик. В часовете, в които излизаше от стаята ни, имах свободата да се изолирам от останалия свят. Чувах как другите жени се събират на площада, пеейки, докато тъчяха; гласовете им бяха приятни, като птича песен. Можех да преда и да тъка, но никога не се присъединих към тях. Ако отидех, щяха да задават въпроси и бързо щяха да разберат коя съм, нищо друго, освен проблем, както казваше и баща ми, обезчестена жена, която щеше да има бебе без баща. Скоро нямаше да мога да крия истината.
Никой не ме търсеше, дори брат ми не идваше, защото всеки откраднат от задълженията си миг използваше, за да се вижда с Азиза. Единственият ми посетител бе духът от сънищата ми. Сия ме следваше вярно. С времето я опознах по-добре от всяко друго човешко същество. Спях с нея всяка нощ и плачех насън. Не вярвах в сълзите, нито в моите, нито в тези на другите, смятах ги за срамни, знак на слабост, но нямах избор, освен да лежа мълчаливо до нея и да слушам как тя плаче. Бях привързана към Сия така, както робът от севера бе окован с верига към каменната стена на гълъбарника.