В една тъмна нощ обаче вместо призрака при мен дойде Нахара. Беше в същия час, в който баща ми ме бе вдигнал, когато напуснахме Йерусалим, но тя не ми изкрещя, както бе направил той. Припълзя до сламеника ми и постави длан на устата ми, за да не извикам и да не събудя баща си. За миг си помислих, че отново съм в пустинята и Бен Симон иска мълчанието ми. Не се противих. Но ръката бе прекалено малка, прекалено нежна. Отворих очи и видях Нахара, която ми направи знак да побързам. Пресегнах се към туниката си и я последвах отвън, за да не стреснем баща ми с шепота ни. По улиците на крепостта нощем минаваха стражи, но ние открихме тъмен ъгъл и се спотаихме там.
— Майка ми ме изпрати да те повикам — каза Нахара. Беше разумна и спокойна по характер, но сега явно очакваше да я последвам и да направя каквото ми бе наредено. — Има нужда от помощта ти.
— Нека сестра ти й помогне — сопнах се аз, жадувайки да се върна в стаята си. Тази нощ имаше толкова много звезди в тъмното небе, че ги виждах ясно как падат една след друга, когато вдигнах очи. Изглеждаха тъй близко, като Соленото море, макар да бяха на огромно разстояние от нас.
— Сестра ми няма силите, които са нужни за това, което ще правим — отвърна Нахара сериозно, сякаш тя бе по-голямата от двете. За разлика от Азиза нейните очи бяха тъмни, но изпъстрени с жълти точици, почти винаги леко присвити, което подсказваше на хората, че в това малко момиче се крие нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. — Азиза никога не идва на раждания. Тя не може да понася кръв.
— Как е възможно? Чувала съм, че сестра ти може да прави неща, непосилни за смъртните жени — реших да я проверя аз. — Може би брат ми ще знае нещо повече за това?
Нахара се усмихна. И двете имахме повече житейски опит, отколкото предполагаше крехката ни възраст.
— Съмнявам се. Какво може да знае един воин за женските работи?
— Имам нужда от сън — възпротивих се отново аз, но Нахара ме дръпна за ръкава.
— Майка ми каза, че трябва да дойдеш. Каза, че ще помогне на лъвицата в замяна на това, което ще направиш тази нощ.
Щом осмислих думите й, се разбудих напълно. Дали посланието бе прикрито обещание или заплаха? В стаята ми не ме чакаше никой, освен един призрак, свит на кълбо и хлипащ от мъка. В къщата имаше само един стар убиец, който ме гълчеше, когато му сипвах кашата. Нахара ми каза, че търсим черно куче, и така събуди любопитството ми, затова реших да я придружа. Носеше стомна в ръка и ми подаде навито въже. В крепостта имаше много черни кучета; веднага открих едно и го хванах. Беше съвсем лесно. Но когато подадох въжето на Нахара, тя се разсмя, закривайки устата си с длан, за да не ни чуе някой.
— Какво, не е ли подходящо? — попитах с раздразнение. Бях завързала здраво въжето за врата му, но Нахара се наведе и освободи създанието от примката. Беше й забавно, защото бях решила, че задачата ни ще е толкова лесна.
— Ето това — посочи тя едно женско куче на известно разстояние от нас, което ръмжеше свирепо. — Ще се справиш ли?
— Това е черно куче, не лъв — отбелязах аз.
Улових кучката така, както хващах дивите птици в пустинята. Седнах на земята до нея, като се престорих, че не забелязвам оголените й зъби. Останах мълчалива, неподвижна, защото това бе дарбата ми, в това бях най-добра. След известно време плъзнах внимателно примката около врата й. Кучката ме погледна. След това вече бе моя, както ставаше и с птиците, както стана и с мен, когато бях погледнала Бен Симон — след този миг му принадлежах.
Нахара дойде при мен тичешком и ме поздрави; тъмната й коса се размяташе свободно на гърба й. Но задачата ни още не бе приключила.
— Сега трябва да вземем съставката, която ни е нужна — обясни ми тя. — Кучето може да те ухапе, докато го правиш.
И тогава разбрах. Цицките на кучката висяха — скоро бе родила кученца. Нужно ни беше млякото й.
— Защо не го направиш ти? — попитах аз. — Ти си дребна и чевръста. Ще я държа здраво, за да не те ухапе. Просто си представи, че е коза, която доиш, но наистина трябва да си по-бърза.
Нахара поклати глава.
— Още не съм станала жена. Трябва да си ти.
Стегнах въжето около врата на кучката и го дръпнах, за да я накарам да ме погледне. Мислено й заповядах да не мърда. Напътствах я с докосване и с мълчаливото си присъствие и тя се подчини. Тялото й бе топло, когато се притисна до мен; със сигурност моят допир бе по-нежен от острите зъбки на гладните й кутрета. След като приключих с изцеждането на млякото й, я освободих и последвах Нахара, която ме поведе по пътя, минаващ покрай най-старата част на стената. Хората казваха, че камъните тук са от същия варовик, който Ирод е използвал за строежа на Храма в Йерусалим, и неговият знак все още можеше да се види издълбан по ръба на всеки от тях. Запитах се дали е бил уверен, че камъните с неговия знак ще издържат вечно и дали Адонай ги бе срутил само за да покаже, че човек е просто човек, пък бил той и цар.