Стигнахме до една изоставена част на двореца, съсипана от пожари в годините на управлението на римляните, но все още полезна на хората, които търсеха уединение в този претъпкан с тълпи свят.
— Защо не повикахте Ревка да ви помага? Да не би да се страхува от кучета? — пошегувах се аз, но въпросът ми бе основателен. Тя със сигурност бе по-доверена приятелка на Шира, отколкото бях аз.
— Грижи се за две малки момченца, а това може да отнеме цялата нощ.
— Ревка? — изненадах се аз. — Но тя е прекалено възрастна, за да има малки деца.
— Нейни внуци са. Грижи се за тях, приспива ги, после ги топли нощем. Ти си сама, няма да липсваш на никого.
Нямаше как да оспоря това.
— Майка ми поиска специално теб — погледна ме Нахара с уважение в очите, което ме изненада. — Тя каза, че можеш да уловиш черно куче, и ти го направи. Трябва да си поласкана.
Минахме през една желязна порта, после заедно бутнахме друга резбована врата от акациево дърво, зад която се разкри коридор, водещ към най-старите хранилища. Тези стаи някога са били толкова пълни със съкровища, че според хората все още можеше да се намери златен прах, изпопадал между камъните. Спуснахме се по стъпалата, които се виеха надолу, и ми се стори, че наистина подовете и стените блещукат. Въздухът бе влажен и студен, бе мрачно, сиво-сините сенки, играещи си около нас, бяха стряскащи. Коридорът ставаше все по-тесен, докато вървяхме. Накрая се наложи да вървим една зад друга. Нахара носеше лампа, пълна с маслиново масло. Аз държах стомната с млякото от кучката. Най-после стигнахме до празна стая с ронещи се стени.
Имаше ехо, когато влязохме, въпреки че бяхме боси. Някой викаше, но звукът бе приглушен. Разпознах родилните стонове. Сия плачеше така, когато бе болна, затиснала уста с ръката си, за да прикрие хлипанията си и слабостта си от нас.
Когато се взрях сред издължените сенки по стената, за миг повярвах, че на земята пред мен се мята демон, подобен на гравирания в амулета на брат ми — женското чудовище, което се твърдеше, че Соломон е убил на пода в Храма. Щом доближихме, видях, че е жена, извиваща се в агония на всички страни. Беше младата прислужница, която бе молила Шира за заклинание, онази, която стоеше в края на банята в нощта, когато ми казаха, че Азиза е създание от света на демоните и ангелите. Бе дошла в крепостта като прислужница, но наскоро семейството, от което бе част, я бе изхвърлило, когато положението й бе станало очевидно. Сега вече не я смятаха достойна да работи, да събира черници и фъстъци или да носи кошницата на господарката й. Криеше се близо до хранилищата и крадеше храна от оборите на козите. Състоянието й ме потресе дълбоко. Обзе ме страх, докато гледах как притискаше корема си, как се гърчеше и извиваше от болка.
Шира я подканяше да се изправи, но младото момиче отказваше. Едно дете щеше да се появи на този свят, дете без баща и без семейство. Ако се разбереше, че бащата е женен мъж, момичето нямаше да може да избегне съдбата си. Съветът можеше да я пропъди в планината. Това раждане трябваше да остане тайна, а както скоро щях да разбера, пазенето на тайните бе най-големият талант на Шира.
Тя ми махна, но аз стоях неподвижно, парализирана от паника. Бях родена от мъртва жена, не смятах, че имам право да се доближа до някого, който щеше да създаде нов живот.
— Побързай — настоя Шира. До нея имаше втора стомна. — Смеси млякото с водата.
Направих го, после останах да гледам като в сън как Шира и Нахара повдигнаха момичето и го принудиха да изпие сместа. Прислужницата изплю част от нея на пода и издаде ужасен звук, като на човек, който се дави. Хвана се за корема, докато болката я разкъсваше. Шира и Нахара я изправиха и я накараха да се разходи из стаята, но всичко бе напразно — бебето не излизаше.
Шира й заповяда да се приведе над стола за раждане, който бе донесла, и да се опита да роди от седнало положение. Пак нищо не се получи. Прислужницата бе толкова млада, че в този миг самата тя приличаше на дете. Проклинаше не мъжа, който бе виновен за това, а себе си. Почувствах как нещо се надига в гърдите и в гърлото ми, докато наблюдавах раждането. Носех кинжала на Бен Симон в туниката си, студеното му острие се опираше в кожата ми. Помислих си за ножа, който е бил използван, за да ме извади от майка ми, и за нейните отекващи викове, за мълчанието на последния й дъх.