Шира дойде при мен и ме разтърси за раменете.
— Ела на себе си! Отиди до гълъбарника и ми донеси кошница с изпражнения.
В хранилището бе ужасно горещо и Шира бе подгизнала цялата. Черната й коса се спускаше мокра на гърба й. Черният прах по клепачите й се бе разтекъл и очите й сякаш се взираха към мен през тъмен воал. Помислих си, че никога не бях виждала някой толкова красив или толкова зловещ. Туниката й се разтваряше и с изненада видях, че по раменете й са издълбани червени знаци, а това бе забранено за нашия народ. Белязаните по този начин принадлежаха към кедешите, свети жени, част от религиозни групи, чиито ритуали бяха толкова тайни и противоречиви, че бяха забранени със закон много преди падането на Йерусалим.
— Бягай! — нареди ми Шира. — Ако тази жена можеше да разчита на нечия друга помощ, смяташ ли, че щеше да бъде тук? Няма си никой, само един мъж, който не желае да има нищо общо с нея и с бебето, което отказва да напусне утробата й.
Колкото по-бързо направех това, което Шира искаше, толкова по-скоро щях да се прибера обратно в стаята си, далече от тази лудост. Затичах се като обезумяла по коридорите, които ми се струваха като част от затвор, тъмни като в рог, защото нямах лампа. Най-накрая стигнах до портата, която ме изведе навън в мощта. Луната бе бледа и лимонената светлина почти ме заслепи след мрачния въздух на хранилището. Никой не ме забеляза, докато тичах към гълъбарника, стъпките ми не вдигаха шум по гранитните камъни. Отключих вратата, отидох до птиците, които се разшумяха, изненадани, че са притеснявани в такъв късен час. Започнах да пълня трескаво кошницата, имах чувството, че кръвта бе кипнала във вените ми. И тогава видях роба. Веригата му се спускаше от тавана, където спеше, чак до пода. Беше се събудил от отварянето на вратата и сега стоеше готов да се отбранява, ако воините бяха дошли, за да го изтезават, убият или продадат на номадите. Напълно бях забравила за него. Чувах собственото си паникьосано, задъхано дишане. В очите ми пареха сълзи, които така и не се стичаха навън. Погледите ни се срещнаха. Гледахме се като две животни, срещнали се изненадващо край реката, жадни и недоверчиви, еднакво способни на насилие. След миг робът ми кимна да продължа да правя това, за което бях дошла. Отпусна се на пода и присви очи, така че в мрака те приличаха на две цепки. Престори се, че заспива, полегнал с гръб на камъните. Благодарих му. Нямаше значение дали знаеше, или говореше езика ни. Той ме погледна отново и бях сигурна, че бе разбрал.
Събрах достатъчно изпражнения, затворих гълъбарника и се затичах обратно по пътя, откъдето бях дошла. От дърветата падаха бадемови цветчета и земята изглеждаше бяла. Замислих се за сняг, за манната, за Йерусалим. Замислих се за роба, свит сред гълъбите. Дъхът ми секна.
Шира ме чакаше, крачейки нервно из стаята. Бе свила дългата си коса на висок кок и бе свалила шала си. По раменете й се виждаше изписано името на нашия Бог, но не с мастило, а по-скоро с кръв, буквите бяха обърнати така, че да се четат отгоре, сякаш отиваха към небето. Бе сварила отвара от скъпоценните листа на седефчето, билка, която повечето бременни жени избягват, защото предизвиква контракции. Мнозина отказват изобщо да докосват седефчето, защото вярват, че може да прогори плътта им. Често го изскубват от земята, като завързват стъблото му за някое куче, така че проклятието за изтръгването на корена му да падне върху животното. Някои жени вземат билката, когато искат да пометнат, но тя може да се използва и в случаите, когато бебето се инати да излезе на този свят, а това трябва да стане — за да оцелее то самото и за да се спаси животът на майката.
Шира извади курешките на гълъбите и ги използва, за да разпали огън с тях. Раздухваше пламъка, докато най-накрая от огъня се надигна стълб пушек. Мирисът, който се разнесе, бе горчив, но и някак познат. Сякаш гълъбите ни бяха последвали до това място; чувахме пърхането на крилете им, учестено като нашето дишане, забързано, каквото трябваше да бъде и раждането, ако искахме да спасим майката и детето. След като слугинята изпи отварата от горчивото седефче и започна да повръща, Шира ни накара да я хванем от двете страни за ръцете. Принудихме я да застане над огъня. Въздухът бе нагорещен и всички лъщяхме от пот. Свалих наметката си, защото имах чувството, че ще се задуша. Почти не виждах от цялата тази пепел и искри. Светът се състоеше от сол и дим и нямахме друг избор, освен да продължим.