— Какво ще стане с нея? — попитах я, кимайки към младата майка.
— Ще се върне при господарката си и ще каже, че е намерила бебе на скалите.
— Нима тя ще й повярва?
— Майка ми ще я придружи. Тя ще потвърди думите й. Семейството ще й повярва, за да може господарят й да има нов син.
Шира коленичи и се пресегна в утробата на жената, напявайки, докато издърпваше плацентата. Щеше да я отреже и зарови в овощната градина, където никой нямаше да я открие. Това, което някога бе дало на това дете живот, сега щеше да донесе добра поличба на реколтата ни.
Тази нощ имаше вихрушка. Най-накрая около нас се възцари тишина. Бяхме потни, горещи, но прекалено изтощени, за да ни е грижа как изглеждаме. След като бебето бе изродено успешно и увито в чист плат, майката се пресегна към него и го сложи на гърдата си. Чух хлипане и осъзнах, че бе излязло от моето гърло.
Разбрах защо Шира ме бе повикала тази нощ. Бе отгатнала какво има вътре в мен. Тя се приближи и ми прошепна, за да не я чуе никой друг.
— Да не мислеше, че си единствената лъвица тук? — попита ме сега, след като работата ни бе приключила. — Да не мислеше, че няма да разбера?
21
Брат ми поведе набег навън скоро след това. За него бе чест, че е избран за тази задача, признание за смелостта му и за благожеланието на Бен Яир към него. Но тези, които го обичаха, искаха да не е толкова почитан. Бояхме се, че мисията му може да му покаже пътя към отвъдното, не към дома. Азиза бе много нервна; косата й бе разпусната на гърба, черен плътен облак. Отказваше да се храни и прекарваше вечерите си до стената, вперила поглед в пустошта на белите полета от камъни, които Бог бе поставил пред нас. Известно време по пясъка все още се виждаха следите на воините, но вятърът ги заличи, и скоро изглеждаше, че хората, които ги бяха оставили, никога няма да се появят отново по пътеката.
Небето бе мрачно, а в далечината се виждаха пламъци, защото номадите обикаляха и се скитаха заради римския легион, който бе недалеч оттук. Пушекът се сливаше с облаците и целият свят сякаш се бе свъсил. Амрам го нямаше от дни. Скоро Азиза отказа да става от леглото си, дори когато слънцето най-накрая проби през мрака. Дори по-малката й сестра не можеше да я убеди, че трябва да събере сила и да продължи с живота си. Тя бе в прегръдката на ужаса, който обхваща всяка жена, чакаща своя любим воин да се завърне.
С баща ми също се взирахме над скалите, очите ни проучваха хоризонта. Въпреки разстоянието помежду ни, имахме нещо общо — любовта ни към Амрам. Може би заради общата ни тревога започнахме да вечеряме заедно. Не говорехме за нищо, освен за храната, но поне бяхме в една стая, без някой от нас да извръща гръб на другия. Опитвах се да не мисля как щеше да реагира баща ми на моето безчестие, ако разбереше, че нося детето на Бен Симон, как презрението му към мен щеше да нарасне, как щеше да ме унижава и да ме прогони, как щях да докажа най-накрая, че е бил прав през всичките тези години. Създавах само проблеми. Аз, която можех да удавя някого отвътре, която бях прелъстила чужд съпруг, както Лилит бе направила, нямаше да бъда достойна да стъпвам по бащиния ми под. Той щеше да обръсне косата ми и да разкъса дрехите ми, за да ме бележи като зона, после щеше да разкъса своите дрехи, както се правеше, когато се оплакваше нечия смърт.
Аз щях да мълча, докато правеше всичко това, защото мълчанието бе моята единствена сила.
В полетата и градините след внезапното проклятие на студа овощните дървета не даваха толкова сладък плод, колкото трябваше. Провизиите на Ирод се топяха бързо, дажбите намаляваха. Баща ми се оплакваше от храната, която приготвях за него, и този път имаше основателна причина. Хората ни започнаха да гладуват. Амрам и воините му бяха изпратени в долината, за да вземат всичко годно за храна, което открият в тамошните поселища. Някои могат да нарекат това „кражба“, „погром“ или „убийство“, но така живеехме сега. Аз самата бях научила добре правилата на пустинята, правилата на оцеляването. Брат ми се кълнеше, че дори един бандит може да бъде чист и свят в очите на Всемогъщия. Твърдеше, че присъдата на Бог зависи от причините за деянието, а нашите бяха най-чисти от чистите — да останем верни на Израел. Бог със сигурност щеше да сведе очите си към нас и да ни изпрати милостта си.