— Не можеш да узнаеш или да прозреш Божиите планове — казах аз.
Взех ръката му и я сложих на корема си, за да усети живота, който растеше вътре в мен. Бебето вече мърдаше, все по-често и по-бързо, като риба в езеро. Брат ми ме погледна. Веднага се досети, че съм била в прегръдката на лъв.
— Той трябваше да те защитава — каза, говорейки за Бен Симон, мъжа, който бе негов учител и на когото се бе доверил. — Моя е вината, че те пратих в ръцете му. Аз трябва да понеса това бреме.
— Кои сме ние, че да оспорваме волята на Ангела на живота или на Ангела на смъртта? Това е било писано да стане, също като избора на Йонатан.
Брат ми се втренчи в мен и аз разбрах: не бремето си бях споделила с него, а радостта си.
22
Може би е възможно да откриеш повече в мълчанието, отколкото в думите. Или пък само тези сред нас, които мълчат, знаят как да слушат. Мъжът от севера, който бе роб, нямаше друг избор, освен цял ден да стои сред шума на нашето бърборене.
Изпитвах жал към него като към всички хора в окови, но може би имаше и нещо друго, нещо общо помежду ни. И двамата бяхме изгнаници тук, носещи бремето на минало, което никой не можеше да си представи. Понякога ми бе по-лесно да съм с този странник, от когото не очаквах нищо и който също не разчиташе на нищо от мен. Бях свикнала с този мъж. Всички бяхме. Ръцете му бяха покрити с рани и мазоли от работата, но той никога не се оплакваше. Ядеше малкото храна, която му давахме. Свеждаше очи, когато клюкарствахме, макар че един или два пъти го видях да се подсмихва. Беше странна гледка и аз се извърнах встрани, защото изражението му го превръщаше от роб в мъж, а знаех, че е грешка да мисля за него по този начин.
Веднъж той носеше тежката ми кошница към полето и някакви груби деца започнаха да хвърлят камъни по него и да му се присмиват. Прогоних ги, но те продължаваха да крещят и да наричат роба Левиатан — с името на огромното морско чудовище, заради голямото му тяло и силните ръце. Може би именно начинът, по който го обругаха, посади в мен ядката на състраданието ми към него.
Обърнах се към децата, които го подиграваха, и ги предупредих, че ако продължават да се държат така, ще призоват демоните и те ще ги обсебят.
— Бягайте! — извиках аз и малките грубиянчета се разпиляха като семенца и побягнаха надалече, кикотейки се помежду си.
Робът кимна, за да ми благодари по своя несигурен, колеблив начин, но аз поклатих глава и го спрях.
— Не можех да понеса гласовете им. Това е всичко — обясних аз, за да не си помисли, че съм се притеснила за него. — Отпратих ги заради себе си, не заради теб.
Често бях улавяла втренчения му в мен поглед, докато работехме един до друг. Сега пристегнах шала си още по-здраво. Подозирах, че може да говори напълно свободно езика ни, но се прикрива нарочно. Струваше ми се, че разбира всичко, което си говорехме, въпреки че когато някой го питаше нещо, той свиваше рамене и изломотваше на своя груб език, преструвайки се, че е абсолютен невежа като гълъбите край нас. И тогава един ден, скоро след като бях отпъдила грубите деца, докато разпръсвахме торта под смокиновите дървета, той внезапно проговори.
— Косата ти е като огън.
Думите му звучаха странно, леко сковано, но очевидно знаеше езика ни добре и може би го бе научил още преди да бъде пленен. Легионите на римската армия набираха войниците си от различни земи и търсеха всякакви начини за общуване. Въпреки че подозренията ми се бяха потвърдили, не бях очаквала първите му думи да са свързани с цвета на косата ми. Не се сдържах и се разсмях.
— Внимавай тогава — казах аз. — Можеш да изгориш.
След като мълчанието веднъж бе нарушено, последва истински порой от думи. Мъжът от севера ми каза, че там, откъдето идвал, много жени имали червени коси. Преди да влезе в легиона, никога не бил напускал родното си село, в което живеели около двеста души и повечето били роднини помежду си.
— Страната ни е толкова студена, че снегът и ледът покриват земята през по-голямата част от годината, а небето е мрачно дори и през деня. Светът ни става зелен за съвсем кратко време, но не така, както в пустинята на места разцъфва живот, като в лека омара — зеленината покрива всичко с плътна завеса. Тревата е висока като маслинови дървета и горите са тъй гъсти, че е нужен цял месец, за да ги прекосиш от единия до другия им край — така разказваше Мъжът от севера.