Колкото по-горещ ставаше нашият свят, толкова повече копнеех да слушам за неговия. Присядахме на сянка под някоя смокиня и забравяхме, че слънцето в този миг изгаря убийствено земята. Слушах омаяно как в неговата родина има езера, сини като лапис лазули, в които рибите били с големината на човек. Воините рисували по телата си с игли и черно мастило и се биели яростно като вълци; щитовете им били по-здрави от нашите, защото били направени от метал, който не можел да бъде пробит от копие или брадва. Тези мъже можели да будуват цяла луна, за да пазят жените и добитъка си; овците им били с толкова дълго руно, че опирало до земята, а козите били бели като сняг и с жълти очи. Ако някой враг приближал зад тези воини от севера, те прерязвали с един замах гърлото му.
— Ако това е вярно, тогава защо си роб?
Беше обидно да направя такава забележка към мъж, който някога е бил воин, после войник, а сега просто нисш роб на жени. Той може и да се засегна, но не го показа, просто сви рамене и попита:
— А ти защо си робиня?
Разсмях се.
— Не съм.
Изражението на Мъжа от севера показваше ясно, че не е съгласен с мен.
— Не съм — настоях аз.
Той ме погледна с тъга.
— Но ще бъдеш. Виждал съм го в моята родина.
Римляните завладели страната му, после предложили начин за спасение на победените. Мъжът от севера и неговите братя бяха избрали да живеят. Той бил качен на кораб и прекаран през Голямото море, после го отвели в Рим, преди легионът му да бъде изпратен в Юдея. В Рим бе видял чудни неща: бани с течаща гореща и студена вода, къщи, в които можело да се купят за една нощ жени и момчета за нищожни цени, магазини, в които се продавали чудовищни създания — слонове и змиорки, и големи риби с рога на главите си. Бе ходил в Колизеума, където тълпата се блъскала и минавала през гигантските каменни порти, за да гледа гладиаторските боеве. Не могъл да повярва на всичко, което видял с очите си; някои от тези гледки все още му се стрували като сън.
— Вярно ли е, че римляните пращат мъже да се бият с диви зверове? — попитах го веднъж.
— Хората не са по-различни от животните в очите на римляните — отвърна ми той, — може би даже ценят вторите повече, защото в последните си мигове мъжете често викат майките или любимите си и молят за милост, докато животните знаят как да приемат с достойнство смъртта си.
Спомних си за Бен Симон и за белега на лицето му, за звяра, който го бе сметнал прекалено горчив, за да го изяде. Попитах роба дали бе виждал хора да се бият с лъвове. Той кимна и каза, че гладиаторите се бояли най-много от лъвовете, дори повече от крокодилите, които плували в огромни цистерни с вода — докарвали ги в средата на арената върху дървени трупи, теглени със здрави въжета и вериги от повече от стотина мъже. Тези водни твари захапвали с уста жертвата си и я повличали към дъното, но все пак било възможно да се пребориш с крокодил, да забиеш нож между очите му и да се спасиш. Някои гладиатори оцелявали. Но щом лъвът нападнел, той не се отказвал. Биел се докрай, докато от противника му останели само кости.
— Защо питаш за тези зверове? — зачуди се робът след моите подробни въпроси.
— Понякога ги сънувам — свих небрежно рамене.
— Нека останат само в сънищата ти — посъветва ме Мъжът от севера, но от погледа му разбрах. Той знаеше, че крия нещо.
Пристрастих се към историите на роба и постоянно го карах да ми разказва разни неща. Някои бяха толкова изумителни, че не им вярвах. Говореше за животно, наречено „лос“, приличащо на дивата коза, която се среща в Юдея, но много голямо. Можели да го проследят лесно в снега, защото лосът търкал рогата си в кората на дърветата и по този начин оставял дири. В неговия свят лисиците ставали бели, когато паднел снегът, и после, след края на зимата, козината им отново се променяла в червено направо пред очите ти. Кълнеше се, че всички красиви жени в родината му имали същия червен цвят на косата като моя. Смеех се на част от нещата, които ми разказваше, защото не можех да повярвам, че в реките тече сребро или че чудовищата в океана са толкова пълни с вода, че я изхвърлят на струи във въздуха, че има глутници от стотици вълци, които се зоват помежду си в нощта с чисти, ясни гласове.
Ревка често ни наблюдаваше, докато бяхме в градините и полетата. Понякога, когато се връщахме в гълъбарника с празните си кошници, тя поклащаше глава и се мръщеше. Въпреки неодобрението й не можех да спра да слушам Мъжа от севера. Когато той говореше, не мислех за пустинята, нито за миналото, което ме зовеше, нито за греховете, които бях извършила; мислех за земята, която никога нямаше да видя, за преспите сняг, за мъжете с черни рисунки по кожата си, които прикрепват дъски към краката си, за да се плъзгат по снега с лекота, като мечките.