Робът ми се доверяваше толкова, че ми разказа за своето залавяне, макар да бе изпълнен с гняв, докато си припомняше станалото. Когато римският легион бил нападнат от нашите воини, той и неговият другар паднали на колене и се заклели, че не дължат вярност на императора и няма да вдигнат ръка срещу юдеите. Не можеше да вдигне очи и да ме погледне, докато разказваше за своето унижение. Нашите воини позволили на мъжете от север да живеят, защото били отвлечени от родината си и дали обет, че ще се бият срещу Рим, ако се наложи. Всички останали били посечени, макар някои от войниците да били още момчета, които молели за живота си и треперели от страх при вида на мечовете.
Същата нощ кръвта на избитите римляни се сляла с облаците и се изсипала оттам като дъжд. Кървавите капки последвали воините ни в палатките им и потекли като реки из пустинята. Хората ни се паникьосали и били на път да побягнат, но Бен Яир ги възпрял. Робът бе видял с очите си как той накарал воините си да спрат и да се преклонят под погледа му. Казал им, че кървавият дъжд не е проклятие, а обещание. Били се изправили срещу своето бъдеще, защото накрая всички хора ще се срещнат със смъртта. Можело да го направят като страхливци или като Божии синове, изборът бил техен.
Всичките му хора останали. Робът бе сигурен, че Бен Яир е мъж, който никога няма да се предаде, независимо от обстоятелствата.
На сутринта, когато тъмнината отстъпила, падналата от небето кръв се превърнала в огнени дървета. Благодарение на тях воините били защитени от парещото следобедно слънце и затова приели появата на огнените цветове като явна милост от Адонай. Всички паднали на колене в знак на благодарност.
Изчервих се при споменаването на дървото, под което толкова често бях стояла и мечтала. Казах му, че огненото дърво ми е любимото, и робът кимна и отвърна, че не е изненадан. В онзи ден обаче, макар да бил окован с вериги към своя другар, вече роб и нищо повече, той знаел истинското значение на това, което нашият водач твърдял, че е чудо. Огнените дървета не били знак за Божията милост, увери ме робът. Той познавал добре знаменията на войната и цъфналите в онзи ден червени цветове били ясен знак. Нашият народ щял да мине през огън.
Тъй като бил свидетел на клането, Бог щял да го сметне за виновен, също като убийците на неговите бивши другари. И той щял да се изправи лице в лице с огъня. Докато говореше, гледаше втренчено косата ми. Тогава настоях да се върнем в гълъбарника. Вървяхме бавно по пътя, по който бяхме дошли. Лек бриз поклащаше листата на дърветата. Покрих отново косата си с шала. Може би разговаряхме прекалено свободно с роба, а от това нямаше да излезе нищо добро. Млъкнах, но Мъжът от севера искаше да сподели още нещо. Довери ми, че не бил сигурен какво трябва да чувства, когато бил пощаден от воините ни. Благодарен ли трябвало да бъде, или гневен? Бил спасен само за да бъде поробен. Не такова унижение очаквал по пътя на своя живот.
— Какво смяташ да правиш?
— Смятам да си намеря жена като теб.
Говореше ми така, сякаш той не бе роб, а аз не бях жена, която носи друг живот в себе си.
— Объркал си се — сопнах му се аз. — Само защото имам червена коса мислиш, че съм една от жените, които си познавал в своя свят.
Бяхме прекосили полето и приближавахме до най-големия от гълъбарниците с празните кошници в ръце; небето над нас бе синьо, въздухът бе свеж и изглеждаше, че вървим из страната на роба в сезона, когато всичко там ставало зелено.
— Много се забавихте — провикна се Ревка, когато ни зърна през вратата, наблюдавайки ни изпитателно, макар да не ми бе роднина и моите дела да не бяха нейна грижа. — Побързай. Чака ни още работа тук.
— Не съм се объркал, Йаел — каза ми Мъжът от севера, преди да влезем вътре. — Знам коя си.
Мина цял ден, преди да осъзная, че той бе казал на глас името ми. Още по-дълго време мина, докато си спомня, че не се бях свила или потръпнала при този звук.
23
В свят с толкова много кръв се предполага човек да е свикнал с червения цвят, но когато се събудих и видях аленият поток да тече от мен и да попива в сламеника, върху който спях, се вцепених. Носех детето си повече от шест месеца и бях сигурна, че то е добре. Но бях сънувала призрака на Сия, спящ до мен. Шепнеше в ухото ми цяла нощ и отказваше да си тръгне, ридаейки за всичко, което бе загубила в този свят, все още неспособна да ме пусне и да продължи напред. Бях копняла за това, което й принадлежеше, сега тя желаеше това, което бе мое. Може би нейните думи ме бяха наранили и затова сега кървях. В съня ми бяхме заедно на скалата, където баща ми бе заровил костите й. От небето падаха пера и всички птици, които бях убила с голи ръце, бяха оживели.