— Тя тук ли е сега?
Озърнах се и видях, че моят призрак наистина ме бе последвал и стоеше до вратата, гледайки ме укорително.
Кимнах.
— Е, тя е тук по някаква причина — каза Шира и втренчи в мен очертаните си с черен кол очи.
За момент почувствах, че се давя.
— Взех нещо, което не ми принадлежеше — признах аз.
— Разбирам — Шира продължаваше да ме гледа и да разчита всяко мое изражение. — Съжаляваш ли?
Прост въпрос. Но не можех да й дам отговора, който искаше. Когато поклатих глава, тя въздъхна.
— Ако наистина така се чувстваш, ще трябва да приемеш, че тази, от която си откраднала, ще вземе в замяна твоето дете.
Ако Сия бе жива и Бен Симон бе признал бебето, което носех, и се бе оженил за мен, то щеше да й принадлежи. Тя винаги щеше да си остане неговата първа жена и щеше да ръководи живота ми. Може би и сега намерението й бе такова.
Подскочих извън себе си от тревога. Кинжалът, който носех със себе си като обет за моята любов, изтрополи на пода. Шира се пресегна към него. Усетих как се изчервявам, когато тя прокара пръст по острието му. То все още бе толкова остро, че дори лекото докосване можеше да я пореже.
— Седни — нареди ми Шира. Предупреди ме, че ако се вълнувам прекалено, ще усиля кръвотечението между краката си. — Не помагай на съперничката си да ти отмъсти.
Направих каквото ми каза.
— Когато си с някой мъж, който вече си има жена, ти се жениш и за нея. Знаела си това, нали?
Повдигнах брадичка и погледнах Шира право в очите.
— Няма да се отметна от това, което имах с него.
— И сега си патиш точно по тази причина — предупреди ме тя. — Ако искаш детето, трябва да се освободиш от призрака, а за да го направиш, трябва да я убедиш, че съжаляваш. Духът няма просто така да си отиде. Тя се е сляла с теб. Вие имате една и съща кожа, затова тя мисли, че детето й принадлежи, макар да е в отвъдния свят. Има само един начин да я отпратиш.
Заслушах се внимателно, макар да не бях сигурна какво точно изпитвам — ужас или благодарност.
— Прави каквото ти казвам и не се опитвай да променяш нищо. Отрежи кичур от косата си. Завържи го на възел. Отиди там, където растат младите върби, и изгори косата си на огън, стъкмен от върбовите съчки.
Обърна се към стъклениците с билки и извади три листа от един буркан, уви ги в бяла ленена тъкан, после ми ги подаде.
— Изяж ги, щом падне нощта. Това, което ще погълнеш, ще има вкуса на това, което си извършила. Бъди готова. Само ти знаеш колко горчиво ще бъде. Но не си прави труда, ако не изпитваш съжаление. Ако е така, наливай на своята съперничка чаша чай всяка сутрин, защото тя ще бъде на масата до теб, с твоето дете в скута си.
Очите ми пареха. Ако не се овладеех, щях да заплача още веднъж със сълзите на Сия. Не казах нищо.
Шира се наведе и снижи гласа си. Шалът й се свлече на раменете й. Косата й бе сплетена в лъскава плитка, после вдигната грациозно нагоре по египетския обичай.
— Ако си готова да получиш прошка, трябва да произнесеш името на ангел Рафаил три пъти. После три пъти кажи: Не биваше да те наранявам. И накрая го кажи на обратно, така че направеното от теб да изчезне.
Шира взе ножа на убиеца. Преди да успея да реагирам, отряза дълъг кичур от косата ми. Той падна на пода между нас като змия. Стори ми се, че чух изсъскването й, като на безмилостните черни усойници.
— Трябва да й се отдадеш, за да се освободиш. Само знай, че това, което е направено, може да бъде развалено, но това, което е развалено, никога не може отново да бъде сътворено.
Отидох на следващия ден. Помолих пазача на портата да се разходя по змийската пътека. Наблизо растяха няколко млади, гъвкави дървета, чиито клони му казах, че искам да използвам, за да си изплета кошница. Пазачът бе млад и ме пусна, без да ме разпитва повече, въпреки че на жените не бе позволено да излизат извън портата. Продължих право напред, по нанадолнището, преди да размисли и да ме извика да се върна.
Въздухът беше особено сух този ден. Малки искри излитаха от варовиковата земя край мен, докато вървях. Зимата си беше отишла. Скоро земята щеше да изгори и аз щях да изгоря заедно с нея. Спусках се бързо по наклонената пътека, която водеше към пустинята. Всичко изглеждаше бяло сред маранята. Земята и небето се бяха слели. Забелязах групичката върби, за които говореше Шира, и завих натам, по гребена на урвата, после надолу в котловината, където имаше сянка и се бе образувало малко езерце със застояла, зловонна вода. Приседнах под покрова на дърветата и се опитах да успокоя дишането си. Спазмите ми бяха спрели, но все още от време на време прокапваше кръв. В гърдите ми се надигна отчаяние.