Носех ножа на Бен Симон, този странен символ на неговата любов. Помислих си, че въпреки многото хора, които бе убил, най-съвършеното му убийство бе моето. Част от мен си бе отишла завинаги. С мъка се съпротивлявах на изкушението на скалите и на желанието си да сложа край на страданията си. Не исках да мисля за това — само страхливец би постъпил така. Нашият закон забранява да се нараняваме, самоубийството е толкова голям грях, че за него няма прошка; престъпилият този закон в отвъдното го чакат единствено огнените полета на адските мъки.
Започнах да търся паднали клонки от върбите, за да напаля огън с тях, както ми бе наредила Шира, като вдишвах с пълни гърди сладостния аромат, носещ се от кората на дърветата, тъй свеж и зелен. Събрах подпалките в белия шал, който ми бяха дали есеите. Изсипах навън случайно попадналите листа. Когато се посипаха по земята, те приличаха на дъжд или на сълзите на Бен Симон, потекли по лицето му при вида на двете млади момичета булки в пустинята.
Занесох съчките в пещера, където нямаше да ме видят, малък процеп като ниша, образувал се между скалите. Жените бяха предупреждавани да стоят надалече от такива места. Там се криеха диви зверове, разбойници, може би дори и демони. Светлината на небето блестеше уморено и скалите бяха окъпани в ярко розови и златни ивици. Изчаках да мръкне. Дишах тежко, задъхано, както би дишал навярно леопардът в този час; все още чувствах парещата болка между краката си, където кървях. Бях напълно сама, прикована надълбоко в своето мълчание.
Когато небето потъна в непрогледен мрак, запалих огън между скалите, така че пазачите по стената да не забележат пушека. Съблякох дрехите си и ги нагънах. Носех със себе си масло от нар и сега го изсипах по ръцете си и го втрих в косата и кожата си. След това хвърлих отрязания кичур в горящите върбови клонки. Острата миризма на това, което някога бе било част от мен, ме накара да потръпна.
Свих се сред камънаците и изядох билките, които Шира ми бе дала, макар още при първия допир езикът ми да се поду ужасно. Листата бяха от благословен магарешки бодил и вкусът им наистина бе неприятен, а в устата ми оставаше твърд, грапав пласт, който не се махаше. Преглъщах с мъка. Щом погълнах листата, усетих как някаква сянка протяга ръка вътре в мен.
Дълго време седях със свити под тялото си крака и чаках заклинанието да започне да действа. Гледах как звездите падат от небето. Видях ярката дъга на новата луна. Беше Рош Ходеш, новият месец Нисан. Тази нощ на площада щеше да има тържество, защото това беше първата заповед на Господ към народа на Израил — да отбелязваме времето, като почитаме новата луна, тъй като тя бе символ на обновлението за нас и ни напомняше, че в мрака има светлина. Това е да си човек: да знаеш, че времето се движи и всичко се мени.
И тогава осъзнах, че трябва да забравя мълчанието си, което бе мой меч и мой щит тъй дълго време. Че това бе цената, която трябва да платя. Някога тишината бе моя защита, но сега трябваше да се освободя от нея. Тя бе мой дар, но вече не.
Започнах да се моля. Села, Села, Амен. Заклинанието щеше да се обвие около мен като тъмна паяжина. Звездите почнаха да падат по-близо. Боях се от това, което щеше да се случи, когато истинската ми природа се разкриеше пред очите на Бог. Но сега това не зависеше от мен, всичко бе в ръцете на съдбата. Бях изяла листата, запалила огъня и казала молитвата, която бе отворила раните и сърцето ми и бе издигнала гласа ми до Всемогъщия.
Тътенът на огъня приличаше на гласа на призрака. Виках я, умолявах я да дойде при мен, както някога се бе къпала с мен и грижливо бе махала пепелта от косата ми. Пламъците бяха толкова ярки, че заслоних очите си с длан, но те пак ме заслепяваха. Нещо вътре в мен се прекърши и разцепи на две. Издадох звук, но не разпознах гласа си. Крещях, молех и най-накрая на молитвите ми бе отговорено.
Сия се появи пред мен.
Плащът й бе разкъсан, косата й бе сплъстена, ръцете й бяха само кожа и кости. Не можех да понеса гледката на болката, която й бях причинила. Изтичах до ръба на урвата, за да избягам от нея. Камъните се местеха под краката ми и чувствах, че се хлъзгам. Ако паднех, щях да полетя към пустинята под мен, листенце от огнено дърво, гълъбица, пусната на свобода. Но духът все още не ме пускаше, дори и сега. Не ми позволяваше да се отдам на смъртта, която бях пожелала. Протегна се и ме издърпа назад от ръба. Борих се с нея, но тя отказа да ме пусне. Разбрах, че нямам избор, и я прегърнах, моята единствена приятелка. Предадох се на нейната воля.