Пролетта на 71 г. сл.Хр.
Част втора
Лятото на 71 г. сл.Хр.
Жената на пекаря
1
Казват, че жените не могат да познаят пътищата на нашия Бог, но аз видях Неговата истина със собствените си очи. Нашият Господ знае всичко и има в сърцето си състрадание и за най-скромното врабче, и за величествения ястреб, дебнещ го от небесата. Пред Неговата воля всичко се понася по вятъра и изчезва. Ако сипеш шепа зърно върху камък и се обърнеш с гръб, то ще се разлети по земята. Ако оставиш врабче във висока кула, то няма да бъде там, когато се върнеш. Ако помолиш ястреб за милост, думите ти няма да бъдат чути.
Така стана и с живота ми: обърнах гръб. Вече не чувах песента на врабчето. Потърсих милост от създание, което познаваше единствено жестокостта. Не разбирах на какво е способен вятърът и как трябва да сведем глави пред него, благодарни, независимо в каква посока може да ни отвее.
2
Като момиче живеех в село северно от Шило; хората казваха, че водата, извираща там, предпазва от помятания и може да дари с деца яловите жени — тъй голяма бе Божията благодат по тези земи. Намирахме се в Долината на кипарисите, където полетата бяха зелени и във всеки обор имаше поне по пет черни кози. Омъжих се млада, прекалено неопитна, за да знам, че има зло на този свят. Бях щастлива и мислех, че щастието може да продължи вечно. На вратата си държах окачена изящно изрисувана мезуза, символ на благополучие, и бях щастлива и уверена, че ще бъдем предпазени от всяка злина. Нашепвах благодарностите си към Адонай без колебание и с наивността на дете, което не вярва, че злото някога ще доближи прага му. Нощем леглото ми бе пълно с толкова мека слама, че заспивах в мига, в който затворех очи. Къщата ми бе от камък и трупи, издялани от растящите в близката гора кипарисови дървета. Мъжът ми бе благ и с добро сърце, всички го наричаха просто Пекаря, и все пак аз исках още. Когато дъщеря ми се роди, бе тъй красива, че хората ме спираха по пазарищата, за да ме поздравят за щастливата ми съдба. Трябваше да започна да се притеснявам тогава, защото щастието понякога се отбива при човешките създания, но и бързо си отива.
Годините минаваха и сънищата ми се пълнеха с мирис на хляб, защото под стаята, където спяхме, се намираха фурните на мъжа ми, от типа, който наричахме танур — направени от заоблена глина. Бледата глина блестеше от оранжевикавата жега, когато подклаждаха пещите. Огънят, който гореше в тях, осигуряваше топлината на дома ни. В двора ни имаше воденичен камък и две магарета го дърпаха, така че сами мелехме зърното си, което държахме във висок, дървен хамбар.
Мъжът ми бе изучил майсторлъка на пекарството от баща си, а той пък от своя преди това. Мирисът на хляба на един пекар никога не е като този на друг, казваше той, тъй като животът на майстора попивал във всяка питка и всеки самун. Някои пекат с благочестие, продължаваше Пекарят, други с молитви, трети с намерение да създадат нещо повече от обикновения насъщен, издигайки занаята си в изкуство, омагьосани от красотата на пламъците в пещите и от съвършенството на хала10.
Съпругът ми бе съчетание и от трите вида, благочестив и повтарящ молитвите си, но освен това отдаден на мистерията на създаването на хляба, на чудотворния начин, по който зърното и водата оживяваха в ръцете му. Хлябът, който изпичаше, бе толкова вкусен, че случайни пътници, минаващи през селото, често ни намираха, като просто следваха картата от богати аромати, носещи се във въздуха, за да примамват изгладнелите. Всяка сутрин той оставяше купа с тесто в дар на Адонай, докато произнасяше молитвата си. В замяна Бог ни даваше своята благословия и ние имахме всичко, което желаехме на този свят.