Съпругът ми си имаше своите тайни, като всеки пекар. Имах привилегията да се уча от него просто като го гледах как работи. Той месеше тестото по-дълго от повечето пекари, закваската, която ползваше, за да даде живот на хляба, имаше тайна рецепта — оставяше я да престои и да ферментира в студени каменни делви. Преди да пъхне питките във фурната, ръсеше тестото с кимион, кориандър и сол. И може би най-важното — винаги оставяше своя знак върху тестото, буквата Р, в моя чест, защото името ми бе Ревка и след толкова много години все още бях неговата булка, момичето, на което се бе врекъл до живот.
Ако денем нямаше мараня, погледите ни стигаха до планинските върхове, където понякога падаше сняг. Гледката, която се откриваше от прозорците на нашия дом, бе тази, която винаги бях искала да наблюдавам. Никога не бих повярвала, че ще дойде ден и ще живея в крепостта на цар, където вятърът щеше да ни владее и да ни напомня, че сме само прашинки във вечността. Преди сто години Ирод е пресичал същия този площад, през който минавах всяка сутрин на път към гълъбарника. В стаите на двореца му сега спяха бедняци, но те продължаваха да дишат, докато царят, който бе убил жена си Мириам и синовете си, и всеки, изпречил се на пътя му, отдавна се бе превърнал в прах. Воините остреха кинжалите си в помещенията, които някога бяха служили за царски конюшни, огромно място, побирало стотици коне, които можели да се катерят по змийската пътека в мрака. Слагали превръзки на очите им, за да не виждат колко измамна била земята, по която всъщност вървели. Ако видели колко зашеметяващи били склоновете, сигурно щели да се паникьосат и да паднат в бездната, един след друг, като подарък от небето на земята. И с нас бе така. Ако някой от обитателите на крепостта разкъсаше за миг дори превръзките на нашата вяра и ги свалеше от очите ни, щяхме да съзрем колко гибелен бе пътят ни и колко унищожително щеше да бъде падението ни.
Защото сме просто хора и ако загубим вярата си, ще се превърнем в облаци, носещи се из небето, тласкани от вятъра към пустинята, обещаващи дъжд, но ялови отвътре.
Сутрин, преди внуците ми да се събудят, винаги си запазвах няколко мига само за себе си. Това беше най-хубавата част от деня. Наблюдавах как момчетата спят със спокойни лица. Представях си, че са в собствените си легла, у дома си, че майка им е в другата стая и приготвя закуската им, че не бяха изгубили гласовете си в пустинята, откраднати от демон, който ги бе изтръгнал от гърлата им и заключил в отвъдното.
Връзвах възли за закрила в дрехите им, докато спяха. До навършването им на девет години, законите ни го позволяваха; после трябваше да ги оставя в ръцете на Адонай. Или поне така казваха хората. Бях признателна на Шира за амулетите, които ми даде. Не обръщах внимание на тези, които твърдяха, че е вещица, и нашепваха, че присъствието й в тази планина ще ни донесе нещастие. Бях видяла лицето на злото в този свят и то не бе на жената, с която работех. От вътрешната страна на туниките на внуците си бях пришила малки торбички, които трябваше да отблъскват надалече Лилит, демона, крадящ дъха на децата. В амулетите имаше раковина от Червено море като дар за ангела на име Михаил, както и корен, и семена от мандрагора, които прогонваха кошмарите от сънищата, защото със сигурност ужасът все още се спотайваше в нас тримата, които бяхме останали от семейството ни, както тлееше и в сънищата на четвъртия оцелял, мъжа — той вече не ни говореше; бе загубил себе си, когато загуби вярата си.
Оставих сутрешното ястие на Ноа и Леви, преди да се измъкна навън във все още сумрачната сутрин. Малки питки от бадеми и смокини, за да знаят какъв е вкусът на сладостта, фурми, които растяха диви по скалите, за да вкусят и от даровете на пустинята, плосък хляб, който изпържих с масло в тигана, поръсен с кориандър, кимион и сол, за да помнят уханието на хляба, който някога дядо им печеше. В някои сутрини Адир, синът на Шира, ми носеше бележки; момчето тичаше уверено по пътеката, където растеше дива мента. Той бе чаровен, див, с черна коса и скосени, пъстри очи с жълтеникави точици. Наскоро бе навършил дванайсет години, но знаех, че в туниката му все още имаше навързани възли. Писано е да се уповаваме на Адонай, без да използваме магии, и така трябва да бъде. Но нашите момчета бяха ценни. Майката, родила момче, се смята за нечиста само седем дни след раждането, докато дарилата с живот момиче бе омърсена, таме, двойно по-дълго време.