Леви ме заведе на стената, която се извисяваше над белите скали, прострели се докъдето ни стигаше погледът. Наблюдавахме летящите гълъби. В този час ги пускахме навън, за да не забравят как се лети и да упражняват крилете си; бяха толкова много, че цялото небе бе бяло. Издигаха се и изчезваха, после се връщаха отново, привлечени от своите гнезда. Гълъбите бяха предани на партньорите си. Затова никога не пускахме двойките да летят заедно в небето; верността на едната птица към половинката й бе причината, поради която се връщаха отново и отново, независимо от изкушението на свободата.
Разбрах какво иска да ми каже внукът ми, като ме бе довел тук, за да видя красотата на техния полет. Наистина бе чест да работиш със създания, които живеят в небето, тъй близо до Адонай. Ако ми е било писано да върша тази работа, това не бе бреме, а дар. Обърнах се, целунах Леви по челото и отправих благодарност към Бог за всичко, което все още имах.
Откакто зет ми ни доведе тук, хората ни одумваха постоянно. Оглеждаха ни и се опитваха да отгатнат каква трагедия се бе случила в семейството ни, убедени, че сред всички окаяни и наранени от съдбата души, събрани тук, ние заслужаваме най-голямо съжаление, защото внуците ми не можеха да говорят. Не знаеха нищо повече, само че сме били прогонени от дома си, също като тях, и сме избрали да дойдем тук. Можехме да отидем на север, към Назарет или Галилея, където казваха, че въздухът винаги е прохладен, да потърсим място, в което никой не знаеше за лошия ни късмет, и да започнем наново живота си. Но зет ми вече не можеше да живее така, не можеше да се посвети на дребните дела на всекидневието. Не можеше да пасе кози или да ни намери къща от камък в град, в който щяхме да ходим до кладенеца, да готвим храната си и да забравим какво бяхме преживели. Той искаше отмъщение, нищо друго. В Масада бе открил това, което търсеше, другарството на мъже, желаещи да умрат за идеала, в който вярваха.
Не знам колко време бе минало в пустошта, след като Бог ни бе изоставил. Сътворението е започнало със словото, а нашият свят се разпадна сред тишината. Никой от нас не говореше. Момчетата — защото не можеха, зет ми — защото не желаеше, аз — защото нямаше думи, които си струваше да бъдат казани на глас. Светът ни се бе разпаднал и пред нас бе останал само един път, ясно очертан, направен от кости.
Знаех, че насочвайки се към планината, ние отиваме в ничия земя, място, откъдето нямаше да се завърнем. Бяхме прогонени от света, който познавахме. Бяхме видели и изгубили прекалено много, за да можем просто да отидем в някой друг град, да разположим в стаите на друга къща малкото ни останали притежания и да започнем наново.
Тук наричаха зет ми Мъжа от долината; той вече не се нуждаеше от предишното си име. Живееше в казармата, но дори собствените му другари се бояха от него. Той се впускаше пръв във всяка битка, без страх, без щит, със зловещото изражение на човек, решен да се срещне лице в лице с Ангела на смъртта. Носеше брадва в ръцете си, единственото оръжие, от което имаше нужда. Не носеше никакви доспехи. Повали ме, подканваше той ангела, малах ха-мавет. Вземи ме, ако можеш.
Някои хора казваха, че Мъжът от долината спи нощем със своята брадва, че я обича така, както други мъже обичат жена или бащи обожават децата си. Той, който някога беше равин, на име Йоав, сега бе безмилостен и жесток, както казваха, че е ангелът Гавраил, защото Гавраил стои от лявата страна на Бог, страната на праведността. Мечът му е огнен, очите му също горят. Ако се появи пред теб, трябва да паднеш на колене и да молиш за милост, но дори и тогава най-вероятно ще бъдеш погълнат от пламъци.
Зет ми не бе рязал косата си, откакто бяхме отишли в пустинята. Бе дал обет никога вече да не го прави. Сплиташе я на плитка, която падаше по гърба му. Косата му бе побеляла цялата, макар да бе млад мъж. Трънки и бодли се бяха сплели в нея като в руното на овцете и козите, но той не забелязваше, защото живееше не в нашия свят, а в света на скръбта. Тръните не значеха нищо за него. Бодли и шипове бе всичко, което очакваше от живота. Някои деца вярваха, че той издишва огън, също като Гавраил, който може да унищожи цели градове само с един свой огнен дъх. Когато видеха Мъжа от долината, децата се разбягваха. Той нямаше приятели, не водеше жени в леглото си, на никого не се доверяваше. Станалото го бе превърнало в нещо, подобно на вятъра — не можеш да го видиш, но знаеш, че е тук, готов да ти навреди.