Когато мислех за зет си, постоянно си спомнях историята за евреина бунтовник на име Таксо. Тогава крепостта ни все още била дворец, но този мъж не се подчинил на волята на цар Ирод и неговите хора го преследвали в пещерата, в която се бил укрил. Не се съгласил синовете му да бъдат взети в армията, отказал да плаща данъците си. Царят не можел да позволи подобно неподчинение, защото такива неща се разпространяват като зараза, единият повлича мнозина след себе си, недоволството набира сила.
Когато войниците на Ирод се спуснали от високите скали по дебели въжета, готови за битка и убедени, че ще го победят, бунтовникът прерязал гърлата на седемте си синове, един по един. После прерязал гърлото и на жена си, след което скочил от урвата в котловината, където бил хвърлил телата на синовете си. Нямало да позволи най-любимите му същества да бъдат измъчвани от жестокия цар. Вместо това напуснал живота заедно с близките си, въпреки че е писано, че никой от нашия народ няма право сам да си наврежда. Когато се е хвърлил от скалите, може би е вярвал, че Бог ще обвини камъните за неговата смърт и той ще бъде опростен в отвъдния свят.
Нашият закон забраняваше да се самонараняваме, но Йоав бе унищожил бащата, който бе някога за своите синове, и по този начин бе погубил и самия себе си. Зет ми никога не идваше да види момчетата си, защото, когато загуби себе си, той загуби и тях. Ако случайно ги срещнеше по улиците или в градините, ги подминаваше като слепец. Отначало децата се затичваха към него и се вкопчваха в краката му, но той ги отблъскваше. Йоав не мигаше, не спираше, дори не ги поглеждаше, колкото и да се опитваха да привлекат вниманието му. Всичко хубаво и добро в този свят бе невидимо за мъжа, който някога бе мой зет. Искрящата вода в чашата бе тиня в очите му, ясното небе бе покрито с буреносни облаци, а собствените му деца само му напомняха колко лесно плътта може да изгори и да се превърне в пепел и прах.
Хората говореха:
— Той отблъсква синовете си, защото нещо не е наред с тях.
— Защо иначе родният им баща ще ги отхвърля, макар че са толкова красиви, със златни коси и тъмни очи? — питаха някои.
— Момчетата са обладани от демони и това е причината да са неми — шепнеха други.
Но аз знаех, че думите са ненужни. Гълъбите ме бяха научили на това. Възможно е да говориш и без думи, да разбереш какво желае друго същество, въпреки че помежду ви има единствено мълчание. Това бе урокът, който трябваше да науча, моята орис.
Всяка сутрин, когато пристигах на работа, гълъбите ме усещаха и приветстваха; гласовете им се извисяваха, изпълнени с удоволствие и радост. Тя винаги беше там, реката от звуци. Човек, който не е свикнал с този шум, може да закрие ушите си с длани и да избяга навън. Йаел направи точно това през първия си ден при нас. Ние се разсмяхме и я подиграхме, казвайки, че щом се плаши толкова от обикновени птици, сигурно никога не се е сблъсквала с по-страшно животно. И все пак гълъбите долитаха при нея, сякаш говореше езика им. Тя като че ли не се интересуваше изобщо от тях, но птиците изглеждаха омагьосани от нея. Мълчанието й ги привличаше и утешаваше.
Аз вече се наслаждавах на работата си в гълъбарника. Колкото повече се занимавах, толкова по-лесно ми ставаше да продължавам, ден след ден. Слънцето изгряваше, отивах в кулата и започвах да храня питомците си със зърно. Прогонвах мътещите птици, за да събера яйцата им. Повечето литваха във въздуха, а ако някоя откажеше, размахвах престилката си. Как бе възможно, когато вземах пъстрите яйца на гълъбите и ги слагах в кошницата си, да изпитвам такава жал към тях, че често дори се разплаквах, а когато сънувах мъжете, които убих, да не чувствам нищо?
4
Преди да дойдем тук, вярвахме, че селото ни в Долината на кипарисите е истински рай; или поне си представяхме, че прилича на Рая, в който някой ден щяхме да се озовем. Трябваше да се досетим, че ще ни го отнемат. Нищо в този свят не трае вечно, само вярата може да оцелее. Един ден дойдоха войниците от легиона, крачейки по пътищата, които баща ми бе помагал да се построят. Първо пристигнаха обучените в Рим легионери, облечени в ризници от сплетени халки и с шлемове на главите; после се появиха и помощните войски, набрани от варварските племена — мъжете с кожени туники и с дълги широки мечове и копия. Те ламтяха за всяка плячка, която можеха да докопат по пътя си. От сутринта, в която влязоха в селото ни, земята ни им принадлежеше; животът ни също. Заколиха бял петел на стъпалата на синагогата. Според нашия закон това бе голям грях и те много добре го знаеха. Кръвта на птицата ни оскверни. Този първоначален акт на насилие ни подсказа какво щеше да ни донесе бъдещето, но свещениците не си направиха труда да разчетат знаците, оставени от костите на птицата. Стотина от нашите хора се събраха, за да протестират срещу легиона и да поискат извинение. Бяха честни мъже, които плащаха данъци на империята, имаха домове и семейства, добро положение в обществото, и бяха сигурни, че в края на този ден Рим щеше да се извини.