Мислех само за едно, да намеря съпруга си. И аз можех да съм отдадена и упорита и може би това ни бе свързвало заедно толкова много години. Отворих вратата, решена да изляза навън и да го потърся, готова да се впусна по улиците, които сега гъмжаха от нашите съседи, някои, опръскани със своята собствена кръв и с кръвта на бащите си.
Тъкмо когато излизах, зет ми Йоав се появи на прага. По онова време той не беше боец, да не говорим за воин, дал обет никога да не реже косата си. Беше мил човек, който не обичаше проблемите. На лицето му бе изписано ужасеното изражение на учения, който внезапно се бе сблъскал с жестокостта и злото в света. И той като мъжа ми бе отдаден на своята работа, занимаваше се със свещените текстове и се покланяше на волята на Адонай. Вече бях покрила главата си с шала, решена да потърся навън съпруга си, но Йоав ме спря.
— Трябва да ти кажа нещо важно.
Вдигнах брадичка и се опитах да го отместя от пътя си, нежелаеща да го слушам. Какво можеше да ме спре да открия мъжа си? Какво извинение можеше да ми предложи моят зет, за да се откажа от търсенето си? Моят зет, който бе набожен и никога не биваше да докосва друга жена, освен дъщеря ми, неговата съпруга, постави ръка на рамото ми.
— Има причина да те спирам да не отидеш навън — прошепна той.
Можеше да има само една причина. Светът се бе преобърнал и мъжът, с когото бях прекарала целия си живот, бе паднал от неговия ръб в бездната. Видях истината в очите на зет си, когато той започна да говори. Призна ми, че е видял безжизненото тяло, което някога бе моят мъж, захвърлено в центъра на града ни, счупено като суха клонка, подмятана от вятъра на площада, заедно с още дузина от съседите ни. Било прекалено късно да се опитам да взема тялото му. Ако опитах, само щях да загубя и своя живот.
Въпреки думите му се опитах да го избутам от прага си и да изляза, но той бе по-силен, отколкото предполагах. А може би аз бях изгубила своята сила от стоварилата се върху ми тъга.
— Чуй ме — настоя Йоав. Каза го така, че нямах друг избор, освен да го изслушам. — Няма как да го кажа иначе, а и нямаме време да спорим. Мъжът ти е вече в отвъдното, при нашия Бог.
Нямаше карта, с която живите да стигнат дотам. Не ще можех да го открия. Римляните вече бяха струпали телата на улицата. Бяха подпалили кладата, чийто пушек трябваше да ме предупреди за нещастието, което този ден щеше да ни донесе. Сега осъзнах, че вълните от дим, изпълващи селото, носеха не аромата на хляб, а горчивия мирис на изгорена плът.
Йоав бе млад равин, с добра репутация и положение, затова го предупреждаваха да помисли добре, преди да вземе за жена дъщерята на пекар. Повечето равини се женят за дъщерите на други равини, за да се съчетаят с подобни на тях, както птиците в небето избират за партньор птица от своя вид. Но Йоав искаше дъщеря ми. Зара бе неземно красива. Нищо чудно, че я бе ухажвал дълго, пренебрегвайки много други по-подходящи от нея момичета, които го преследваха. Името на дъщеря ми означаваше „красиво утро“ и тя наистина бе по-сияйна от всичко в този свят, кожата й бе златна, косата й бе с цвета на пшеница, а очите й бяха черни и напомняха за нощ преди съмване, времето, когато светът е все още тайнствено царство, в което властват само сенки. Често се питах дали Зара не бе дар от някой ангел. Как иначе обикновена жена като мен щеше да бъде благословена с дъщеря, приличаща на царица? Гордеех се с цялото си сърце с нея и имаше защо.
Никога не помислих, че това, което ти е дадено от Бога, може да ти бъде отнето от хората.
Бяхме поласкани, когато Йоав дойде да живее в нашия дом. Мъжът ми всяка сутрин късаше парче от първия изпечен през деня хляб за него. Сега този равин, който ни бе направил тъй горди, когато стана част от нашето семейство, бе побледнял като брашното, което съпругът ми толкова обичаше, и се тресеше от страх. Когато се облегнах на него, избухнала в ридание, той не бе по-различен от всеки друг уплашен мъж, не бе по-добър, а навярно бе дори по-уплашен от мнозина. Настоя да побързам и да опаковам някакъв багаж. Поколебах се, но той ме увери, че дъщеря ми и момчетата й вече ни чакат.
Нещо ме подтикна да взема няколко допълнителни вещи. Човек би помислил, че ще грабна най-хубавите си дрехи или сватбените си гривни, специалните, ценни предмети, които държах в ковчеже под леглото, скрито там, където никой крадец не би могъл да го намери. Но аз взех това, което бе принадлежало на моя мъж, пекаря: дървена купа, няколко тежки лъжици, бялата престилка, която връзваше на кръста си, когато работеше, молитвения шал, който носеше и за който вярваше, че докато е покрит с него, никакво зло да не може да ни сполети. В последната секунда грабнах и няколко от шишенцата, които държеше на печката: пълни с кориандър, кимион и сол, както и буркан с ферментирало тесто, от което питките бухваха.