Знаех, че мъртвите не ни напускат толкова бързо, така че шепнех на съпруга си, докато събирах багажа. Виж ни сега, казвах на мъжа, с когото бях живяла тъй дълго и който все още бе до мен. Виж в какво се превърнахме.
Бяхме като плъхове, разбягващи се на всички страни, преди реката на смъртта да ни залее. Грабнах от фурната изгорелия хляб, който още пареше в ръцете ми. По дланите ми щяха да се появят мехури, но поне щяхме да имаме последния хляб, който пекарят бе направил за нас. Йоав ме хвана за ръката, за да ме отведе. Знаех, че не можем да се бавим повече. Но вярвам, че не само зет ми бе в онзи ден в нашата къща. Убедена съм, че редом до мен имаше ангел, който ми нашепваше: Вземи това, не онова.
Миг преди да изляза, се пресегнах и към малкото шишенце с бучиниш, което мъжът ми използваше, за да прогонва мишките.
Може би ангелът ми бе дал това, от което щях да се нуждая най-много.
Хора, които познавахме през целия си живот, бягаха от селото; някои носеха на гърбовете си цялата си покъщнина. Хаосът ни бе завладял и животът на всички ни сякаш бе като камъчета, които съдбата подхвърляше във въздуха подобно на зарове — те падаха на земята и се разпиляваха по волята на случайността. Счупени съдове покриваха пътя, мнозина захвърляха вещите си, след като откриеха, че са прекалено тежки, за да ги носят със себе си в това бясно, забързано пътуване. Бездомни кучета лаеха, бебетата плачеха. Навсякъде имаше пламъци, защото хората сами палеха домовете си, за да не позволят на римляните да ги разграбят след тяхното тръгване. Искаха да са сигурни, че враговете им няма да се наслаждават на това, на което бяха посветили целия си живот. До следващия ден в селото ни нямаше да е останала една здрава тухла, всичко щеше да е разпиляно и отнесено от вятъра. Светът ни щеше да изчезне за една нощ. Жени плачеха по улиците, но вятърът дойде — милостивият вятър от морето, който скоро щеше да ни донесе зимата, и сред неговия вой никой не чуваше риданията им. Никой не можеше да определи дали бълнуваха, или се молеха.
Следвах забързано стъпките на зет си, защото и двамата искахме да се уверим колкото се можеше по-скоро, че дъщеря ми и момчетата й са в безопасност. Хлипах, докато вървях, уверена, че върху ми ще се стовари проклятие, задето не се бях погрижила за останките на мъжа си. Законът ни повеляваше да седя до тялото му цяла нощ и да му помогна да отпътува в отвъдното с молитви и песни. Във всяко друго време щях да остана с обвивката, съдържаща някога духа му, преди тялото му да бъде положено в пещерата до костите на останалите покойници от нашия народ. Мислех за предците ни, които бяха напуснали Египет, за децата им, скитащи се из пустинята, докато са бягали от робство, за водите, които се бяха надигнали и после разделили пред тях. Мъките им никога не са били по-реални за мен. Почувствах, че плача и заради тях.
Увих белия шал около раменете си, защото вече бях в траур заради мъжа, който бе изпичал инициала ми върху всяка питка хляб. Покрих се с цвета на смъртта, защото ми се струваше, че съм преминала в онзи свят заедно с мъжа си. За миг си помислих, че трябва да остана, да предам живота си в ръцете на римляните и да позволя духът ми да се присъедини към този на любимия ми. Но виждах пред себе си Зара и синовете й, съкровище по-ценно от всичко друго, и знаех какво трябва да направя. Молех се за съпруга си, но същата вечер напуснах селото ни. Също като плъховете оставих света, който се разпадаше около нас, отказвайки се от живота, който някога бяхме имали и който сега бе унищожен.
На мръкване поехме към пустинята. Беше месецът на Тишрей, в който празнуваме Рош Ашана, празника, бележещ времето, когато Всемогъщият започва да пише имената на тези, които са част от Книгата на живота и ще живеят още една година. Нямах представа, че когато дойдеше Йом Кипур, времето за изкуплението на греховете ни, все още щяхме да се скитаме и че книгата щеше да бъде затворена, а после и запечатана. Неизписаните в нейните страници имена бяха на хората, които нямаше да доживеят до следващата година.
Бяхме готови за дълго пътуване. Зет ми водеше двете магарета и каруцата, с които се въртеше воденичният камък и превръщаше ечемика и зърното в брашно. Аз носех петте последни питки от хляба на съпруга си, символа на това, което ни бе донесло нашият добър живот. Дъщеря ми бе взела гърнета с маслини и делви със зехтин, сирене, увито в плат, и кожени мехове с вода. Ние тичахме и магаретата тичаха заедно с нас. Над главите ни имаше множество ята птици, които също бягаха от задушливия дим, издигащ се от многото огньове, запалени в селото. Спяхме вкопчени един в друг, на открито, непривикнали със суровия живот в пустинята, копнеещи за аромата на изпечен хляб и мекотата на леглата ни. Зет ми все още носеше дългата туника на равините. Изглеждаше смутен, когато дъщеря ми го прегръщаше и му казваше, че без него щяхме да сме загубени, навярно уплашен, че нейната вяра в силите му е погрешна. Той се чувстваше по-сигурен у дома сред свитъците и молитвите си, а сега се намираше в пустошта и трябваше да открие път за всички ни.