После един ден се събудих и него го нямаше. Почувствах, че си е отишъл, с такава сигурност, сякаш бях видяла с очите си духа му да се издига към небето. Внезапно самотата се настани в тялото ми като камък, който заседна там, голям и остър. Докато бях спала, духът на мъжа ми бе призован в отвъдния свят. Бе си отишъл завинаги. Когато му заговорих за съскащия, навяващ леки водни капки вятър, който щеше да дойде при нас с настъпването на зимата, той не ми отговори. Когато почнах да описвам парещия от жега ураган, който носеше със себе си гигантски прашни фунии, издигащи се в небето, открих, че говоря единствено на прахта. Сега над главите ни имаше само черни птици, маса от пера и плът, които гневно гъмжаха из небето като буреносни облаци. Изчаках да се стъмни и едва тогава заплаках, заравяйки скръбта си надълбоко, защото нямаше смисъл да я споделям с другите.
Трябваше да продължим напред, защото пустошта ни обграждаше отвсякъде. На следващия ден направихме същото. Напуснах това незабележимо с нищо място, в което оставих последната частица от духа на мъжа си. Носех загубата си като бреме; тя ми тежеше все повече и забавяше стъпките ми. Не успявах да следвам хода на уморените магарета, които залитаха с несигурна крачка по пътя си. Момчетата изтичаха до мен, хванаха ме за ръцете и ме задърпаха напред. Продължих заради тях, но Бог ми е свидетел, че неведнъж ми мина мисълта да спра и да остана там. Исках да легна до скалите, да заспя и да сънувам Пекаря, да го призова да се върне при мен, дори ако това означаваше да се откажа от този свят. Може би това бе моят грях. Забравих, че дори най-лошият живот, който можеш да изживееш, е съкровище.
6
Стигнахме до малък оазис. От ръба на висока канара се стичаше красив водопад, обливаше скалите и образуваше в подножието им малко езерце с прясна вода. Почувствахме се благословени и преливахме от радост заради добрата си съдба.
— Казах ви, че трябва да имаме вяра — сгълча ни моят зет. — Бог ни доведе тук, точно както ви казах, че ще направи.
Имаше палми с фурми и храсталаци с ухаещ жасмин. Тръстики с месести стъбла растяха по бреговете на езерцето. Бели цветя се носеха по зелената вода, всяко с формата на звезда. Имаше малка горичка с диви черници, из чиито листа се носеше подобното на музика жужене на осите и водните кончета. Въздухът бе прохладен и свеж, особено когато подухваше лекият бриз. Можех да опиша бриза на духа на мъжа ми, ако още бе тук — бе толкова спокоен и нежен, че пробуждаше завист във всички други ветрове, във всяко ъгълче на света.
Зет ми смяташе, че можем да изчакаме заминаването на римляните тук, в това закътано място. Трябваше да знаем, че в тези жестоки времена не е хубаво да се задържаме дълго някъде, независимо че имаше вода и освежаващ въздух. Завистта си е завист и е присъща и на ветровете, и на хората. Колкото по-хубаво е мястото, толкова повече хората ламтят за това, което имаш. Бъди бедняк, скитник, тайна в мрака на нощта. Ако притежаваш нещо, което другите нямат, ставаш мишена на тяхната извратена алчност. Щеше да бъде по-добре, ако бяхме направили лагера си в някоя от пещерите отвъд оазиса, или бяхме продължили още навътре в пустошта, следвайки следите на дивите камили сред трънливите храсти. Но зет ми се боеше от сърцето на пустинята и искаше да останем там, където смяташе, че ще бъдем в безопасност. Аз също се боях и предчувствах, че нещо предстои да се случи. Видях, че пъстрите сенки под финиковата палма бяха приели формата на усойница; тя се плъзна по пясъка и спря в краката ми.
Дъщеря ми ме накара да замълча, когато й заговорих за страховете си и предложих да се преместим.
— Има хора, влезли в пустинята пред нас, които никога повече не се завърнали — прошепна ми тя. — Пътници, които били изоставени от другарите си или погълнати от диви зверове, победени от глада и жаждата, отвлечени, поробени от племената със сините плащове. Тук имаме всичко, от което се нуждаем. Ако си тръгнем, ще означава, че сме неблагодарни на Бог за неговата милост. Помисли за децата — продължи Зара. — Те са щастливи тук.
Щом погледнах към момчетата, които си подвикваха щастливо, докато си играеха и се гонеха под палмите, в миг забравих страховете си. Останахме там, където имаше вода, най-ценното съкровище, въпреки че на здрачаване по бреговете на езерцето се събираха хиените, привлечени от неговата прохлада като всички зверове в пустинята. Тези жестоки създания идваха наблизо, очите им искряха хищно, вперени в магаретата, още едно знамение, което пренебрегнахме. Нощем тези скверни грозни твари издаваха скимтящи звуци, защото желаеха малкото, което притежавахме, или пък защото искаха да ни убедят, че са опитомени, подобно на кучета, и копнеят за нашата дружба, когато всъщност ламтяха единствено за нашата плът.
Срещахме малцина хора, само няколко минаващи оттук пътници, които напълваха кожените си мехове с вода и продължаваха, достатъчно мъдри да не останат някъде на постоянен лагер в тези несигурни времена. Казаха ни, че зилотите от Йерусалим са заели няколко римски поста близо до Соленото море, включително крепостта на Ирод, това чудо на чудесата, издигащо се върху белите скали, изградено от цар, който бил толкова жесток, че погубвал всеки, изпречил се на пътя му. Един старец, отшелник, с увити в парцали стъпала и разкъсана от вятъра туника, ни предупреди:
— Пустинята може да ви се струва пуста, но всъщност гъмжи от живот. Което изглежда празно, е пълно, също като вода, изсипана в чаша. Най-важното често е невидимо за очите ни.