И все пак те отиваха при Йаел, не при мен. Тя стоеше неподвижно в мрака и те пърхаха около нея.
— Защо я предпочитат? — попитах Шира, която беше прекарала най-дълго време сред птиците. Предполагам, че завистта е проличала в очите ми.
— Тя говори техния език.
— Наистина ли? На птиците? И какъв език е това?
Шира се усмихна в отговор.
— От всички хора точно ти би трябвало да го знаеш най-добре.
И тогава разбрах. Това бе езикът на мълчанието.
8
Бях се досетила какво крие Йаел под туниката и шаловете си, въпреки че тя не говореше за това; и имаше основание — макар да бяхме далеч от законите на Йерусалим, където жените в нейното състояние ги изправяха пред съвет на старейшините и равините от Храма, а после ги прогонваха, за да се грижат сами за себе си. Жените, които извършеха прелюбодейство и зачеваха, бяха принуждавани да изпият купа горчива вода с прах, събран от пода на Храма — питие, което караше децата вътре в тях да излизат преждевременно. Това беше церемонията сота, на която се доказваше дали са виновни, или невинни в очите на Всемогъщия, защото във водата бе разтворено и парче пергамент, на което бе изписано името на Бог. Хората вярваха, че злото отблъсква Божията милост.
Ако някой покварен човек опита да приеме името Му в тялото си, ще се разпадне на прах.
Но може би в тази планина, където имаше толкова много опасности, хората нямаха излишно време, за да търсят греховете, а и нямаха причина да го правят. Дали съседите ми не се питаха сами кой техен грях ги бе довел до това място, защо народът ни трябваше да страда така, защо пътищата на Бог са толкова загадъчни, защо ни бе забравил сред тези урви?
Неспирният вой на вятъра направо побъркваше някои хора; мнозина от нас проклинаха крепостта и бяха унизени повече, отколкото някога си бяха представяли. Имаше жени, които плачеха по време на вятърните бури, докато сълзите оформеха солени линии по лицата им. В най-мрачните си часове, когато се гушеха с децата си в мъждивата светлина, увити с шаловете си, единствената им защита от пясъчните бури, със сигурност се чудеха за какво се борим, има ли смисъл във всичко това…
Никога не си задавах този въпрос. Взирах се в земята, простираща се отвъд змийската пътека, и мислех за многото форми, които един звяр може да приема. Някои се появяваха по обед, стъпвайки уверено по земята; други се промъкваха неусетно в сънищата ти. Едни идваха от Рим, зверовете, които ненавиждах най-много; ноктите им започваха да се показват, когато прекосяваха Соленото море, защото солта отблъсква демоните. Когато мислех за това зло, не можех да спя. За да се защитя, запявах заклинанието, което Шира ми бе казала да повтарям, когато се мятам нощем и не намирам покой. Проклинам и прогонвам унищожителите и демоните, и чумата, и мъката, и ужаса, и кошмарите.
И все пак продължавах да стоя будна, неспособна да затворя очи.
Понякога виждах зет си да се изкачва по пътеката и да присяда встрани от другите воини, когато се завръщаха от мисиите извън стените на крепостта, с които се опитваха да ни защитят или да осигурят нужните ни провизии. Не желаех да мисля за мрачните дела, които бяха извършили, за кръвта, която бяха пролели, за всички отнети животи.
Мъжът от долината, който подминаваше другарите си, вече не приличаше на равина от предишния си живот. Никога не излизаше без брадвата си, за която бе разменил най-скъпоценния си бокал, и носеше оръжието си толкова близо до тялото си, че то сякаш се бе сраснало с него, бе станало негов определящ белег. Побелялата му за една нощ коса бе тъй дълга, че хората казваха, че Бог може да го хване за нея и да го спаси от опасностите.
— Затова е все още жив — мърмореха някои, — въпреки че се хвърля отново и отново напълно безразсъдно в битките.
— В схватките лице в лице с врага се бие като луд човек, който не мисли за собствения си живот — хвалеха го други.
Разбирах защо го прави, защото знаех за какво се бори; в това отношение си приличахме. Страдание като нашето се пропива в костите и в кръвта ти. Бяхме като вятъра, не избирахме сами къде да отидем, на кой свят да принадлежим. Бях благодарна за това спокойно, поне за кратко, време в планината. Тук внуците ми най-накрая бяха в безопасност, можеха да си отдъхнат без страх, докато гълъбите над леглото ни ги приспиваха със своето гукане. А аз… Сънят бе страна, в която вече не можех да вляза, въпреки моите приспивни напявания и заклинания. А когато успявах да заспя, мечтаех само за будния си живот, за часовете, в които не виждах кошмарните образи на всичко станало, на това, в което се бях превърнала.