Когато дойдох на себе си и излязох от мрака, бе прекалено късно. Зверовете ровеха из малкото ни притежания в нашата палатка. Запълзях по пясъка към Зара, макар да знаех, че тя вече е влязла в царството на сенките и че всеки демон, ходещ по тази земя, има силата на хиляда мъже, а аз бях само жена, остаряла с десетилетия за няколко часа, превърнала се в нещо древно и напълно безполезно.
В един миг имахме цялото време на света пред себе си, а в следващия обичната ми дъщеря умираше в ръцете ми.
— Сложи край на мъките ми, пусни ме да отида в отвъдното — прошепна ми тя.
Умоляваше ме, докато кръвта й се стичаше върху нас, кръвта, която се бях мъчила да доведа на този свят.
Не им беше достатъчно да я използват за задоволяване на низките си страсти. Не им бе достатъчно да вземат всичко, което имахме — магаретата, водата, палатката, провизиите — и да ни оставят на хиените, които вече обикаляха в кръг. Те бяха ангели на унищожението, виждах го ясно, въпреки че бяха приели формата на римски войници. Бяха дошли при нас от тъмната страна на света, където не проникваше нито лъч светлина. Кожата на Зара бе почерняла, защото я бяха горили с пръчки и въглени. Бяха пъхали камъни в тялото й само за да я чуят как крещи. Извадих камъните, но беше напразно. Тя вече говореше с духовете от отвъдния свят, не само тялото, но и душата й бе прекършена. Сега забелязах, че войниците я бяха разсекли на две с брадва и вътрешностите й излизаха навън.
В този миг, както лежах превита до нея на земята, се превърнах в нещо, което не бе жена.
Чудовищата бяха захвърлили оръжията, ризниците и месинговите си шлемове наоколо. Взех един от опръсканите им с кръв ножове. Направих това, за което ме молеше Зара, макар да бе грях против Бог и нашите закони. Прошепнах й в ухото, че ще бъде свободна и че може да затвори очи. После извърших нещо, което никоя майка никога не бива да прави. Хванах здраво ножа и прерязах гърлото й. Направих го като жертвоприношение, защото дори най-скромното животно се принася в дар така, със състрадание, с един замах, без да му се причинява болка. След това се наведох и целунах изранените устни на дъщеря си. Нейният последен дъх влезе в мен и аз приех душата й в себе си, както бе и преди да я родя.
Злодеите взеха това, което искаха. Засмяха се, когато ме видяха да лежа до Зара. Щом се затичах след тях, крещейки, с нож в ръката, един от войниците го изтръгна от мен и го постави на гърлото ми. Бях благодарна, че го направи. Точно това желаех. Накарах го да ме убие.
— Давай — казах аз. — Смъртта е единственият подарък, който можеш да ми дадеш.
Дори да не разбираше напълно езика ни, мъжът схвана смисъла на думите ми. Не можех повече да понасям ужасите на тази земя, по която стъпвахме. Но техният водач нареди на другаря си да почака. Войниците бяха огладнели от своето злодейство. Също като зверовете те искаха още. Наредиха ми да им сготвя вечеря на огъня, край който бяха убили дъщеря ми. Пушекът носеше нейното ухание, от пепелта се надигаше благоуханен облак, смес от кимион и джинджифилово масло.
В помътнялото ми съзнание започна да се оформя една мисъл.
— Няма да ни откажеш, нали? — попита ме водачът. На лицето му имаше усмивка, сякаш молеше съседа си за услуга. — Със сигурност можеш да готвиш.
Вече не бях жена, но все още бях тази, която някога бе имала пекар за мъж. Спомних си какво ми бе казвал съпругът ми в сънищата ми. Най-накрая разбрах смисъла на думите му. Казах на злодеите, че мога да направя нещо повече от обикновена вечеря. Можех да изпека хляб, който да вземат със себе си в пустинята и който щеше да им стигне за доста дни. Щях да ги нахраня така, както заслужаваха да бъдат нахранени.
— По-добре да говориш истината — каза онзи, който искаше да ме убие.
Взех тигана и дървените лъжици на мъжа си. Завързах бялата му престилка на кръста си.
— На какво ви приличам? — попитах аз. — Пекарството е призванието на живота ми.
Сигурно изглеждах като сломена, нещастна старица, но навярно си бе проличало и че познавам тайнството на хляба, защото ме накараха да се размърдам и да действам по-живо. Те се излегнаха да подремнат на сянка. Отвратителната миризма на смъртта не ги притесняваше, както не притеснява и хиените, които преследват плячката си по хълмовете, или чакалите, живеещи сред руините, които се хранят с костите на мъртъвците. Докато зверовете си почиваха и уморените им клепачи бяха отпуснати, аз събрах буболечки и ги изпекох заедно с тестото, изричайки най-ужасните проклятия, които знаех. Намерих кориандъра, разпилян на земята, след като войниците бяха преровили вещите ни, и взех малко от него, за да не заподозрат, че това, което ядат, е нещо повече от хляб. Продължих да търся и най-накрая открих и шишенцето с билката, която ангелът ми бе подсказал да взема. Нито зрънце не се бе разсипало от него. Смесих бучиниша с вода и с останалата част от брашното, добавих малко от закваската от добре охладената делва, после увих тестото в парче плат, за да се надигне в мрака.