Зверовете се събудиха, преди хлябът да е станал. Те бързаха, искаха да вършат още зло на този свят. Бяха напуснали службата си при своя император и нямаха търпение да продължат бягството си, но аз се бавех, копнееща за своето отмъщение.
— Не можем повече да чакаме — казаха ми те. — Действай по-бързо!
Нямах избор, освен да изпека хляба направо върху огъня, преди тестото да се е надигнало съвсем. Очаквах, че ще бъде твърд и тънък, също като курабийките, защото така ставаше хлябът в тигана, или да е прашночерен като пепелния хляб, но питките бяха пухкави и идеални. Тогава разбрах, че ангелът, който стоеше до мен в кухнята, когато събирах багажа от дома ни, бе тук и сега и ми бе помогнал да омеся тестото.
Скръбта туптеше в гърлото ми. Бях благодарна, че не ме караха да говоря, а само да прислужвам. Чувах гарваните над нас. Спомних си за перата на пътя и за многото знаци, които ангелът ми бе пратил, а аз не им бях обърнала достатъчно внимание. Това никога вече нямаше да се случи. Разрязах питките с кървавия нож и изгорих пръстите си, докато късах хляба на парчета и ги поднасях на зверовете, приели образа на мъже. Те носеха знаците на легиона си, въпреки че бяха предатели, и символът им бе дивият глиган. Помислих си, че е ужасно подходящо — тези прасета да изядат точно този хляб. Усмихнах се вътрешно, сякаш не бях жената, която бе преживяла този ден, майка, чиято дъщеря бе измъчвана и убита и тялото й бе бутнато в клисурата, където растеше жасминът.
Сега бях вече нещо съвсем друго и те ме превърнаха в това.
Зверовете погълнаха всичко, което бях изпекла; никога не бях виждала хора да изяждат толкова много хляб. Бяха изгладнели от насилието си и от дните, прекарани в скитане из пустинята. Подавах им комати хляб отново и отново, сякаш бяха мои господари. В техните очи бях просто жена, слугиня, нищо повече. После, когато се заситиха, отидоха до езерцето да напълнят с вода търбусите си, както и две големи бурета, за да имат достатъчно за пътуването си. Застанаха толкова близо до водопада, че се уплаших да не видят внуците ми и да не ги убият просто за развлечение. Не знаех, че ангелът ми е направил една последна услуга. Бе отнел гласовете на момчетата, за да не могат да издадат къде се намират. Когато отваряха уста, за да изпищят и простенат, оттам не излизаше никакъв звук.
Зверовете вече бяха се навели над езерцето, заровили муцуни като кучета във водата, обзети от внезапна и необяснима жажда. Поех си дълбоко дъх и вдишах успеха си, защото това бе знак, че отровата вече действа. Нямаше да могат да задоволят, жаждата си, въпреки че стомасите им бяха препълнени и те се превиваха от болка, готови да се пръснат. Гледах със сухи, студени очи как пият и пият, и пият до смърт. Това се случваше и с плъховете в пекарната на мъжа ми. Често намирахме гризачите удавени в някоя каца, след като бяха влезли вътре в нея, за да заситят ужасната жажда, предизвикана от бучиниша.
Един от мъжете допълзя на четири крака до мен, умолявайки ме за милост. Викаше, че има жена и деца, които го чакат да се прибере. Уверяваше ме, че е бил добър човек в предишния си живот, но вятърът отнесе думите му надалече, както правеше с всичко в пустинята. А и вече не бях жена, която щеше да се вслуша в подобни молби. В мен не бе останала никаква жал, само последният дъх на дъщеря ми.
Преди нощта да падне и зет ми да се върне от своите молитви и пост, бях заколила и четирите звяра — прерязах гърлата им за всеки случай, не от милост, а за да съм сигурна, че мисията ми е завършена. Измих тялото на дъщеря си с чиста вода и я увих в белия ленен шал от сватбения й ден. Носеше го със себе си в това пътуване, единствената ценна вещ, която бе взела от дома си, докато аз бях избрала отровата. Изборът, който правиш за такива неща, разкрива истинската ти същност. Тя бе добра съпруга, докато аз бях създание, готово да защити това, което е негово. Събрах камъни, с които да покрия тялото й, за да не могат чакалите да се доберат до останките й. Не забелязвах дали камъните са тежки, не знаех откъде намирам сила да ги повдигна. Но виждах, че са червени и бели от трошащия се варовик и ръцете ми бяха покрити с тези цветове. Може би тогава бяха белязани завинаги и ако сега някой се вгледаше по-отблизо в дланите ми, щеше да разкрие истината за мен.