Явно самата аз приличах на демон, защото щом зет ми се върна от пустинята и ме видя, падна веднага на колене. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере какво бе станало в негово отсъствие, и започна да блъска яростно по земята с юмруци; от устата му се надигаха стенания и проклятия, ръцете му разкъсваха дрехите му. Запитах се дали няма да обезумее и да избяга в пустинята, забравяйки за мен и за синовете си. Това обаче не стана, въпреки че той копнееше да сложи край на агонията си. Нямаше да допусна смъртта на дъщеря ми да е смърт и за нейните деца. Нуждаех се от зет ми, за да оцелеем. Хванах го за раменете и го разтърсих, макар да не ми бе позволено да го докосвам. Този път аз му казах какво да направи.
— Побързай — наредих му аз, защото времето се изплъзваше като пясък между пръстите ни. — Трябва да напуснем това място, преди някой да дойде да потърси зверовете, натръшкани край езерото.
Докато Йоав трупаше малкото, което ни бе останало, на гърбовете на магаретата, аз отидох до водопада, защото там бяха скрити съкровищата ми. Момчетата се взираха в мен с тъмните си, искрящи очи, но не пожелаха да излязат от тясната пещера. Плеснах с ръце и ги повиках, но те не ми отговориха. Шумът от падащата вода бе оглушителен. Пъхнах се зад струите, като внимавах да не се подхлъзна на студените, мокри камъни. Бях прекалено голяма, за да се вмъкна в цепнатината, където децата бяха подпрели гърбовете си на влажните и прошарени със сребриста слюда скали. Бяха само на шест и на осем години и все пак бяха видели това, което никой възрастен човек на земята не бива да вижда. Протегнах ръката си.
— Елате при мен — помолих ги аз. — Нося душата на майка ви в себе си, тя ще бъде винаги с нас, където и да отидем. Трябва да побързаме. Майка ви би искала да го направим.
Не след дълго момчетата се хванаха за мен и ме последваха извън водопада. Не казаха нито дума, докато напускахме това ужасяващо място, нито по-късно, когато за пръв път се настанихме да лагеруваме под нощните звезди, далече от оазиса. Оттогава изобщо не са проговаряли.
Бяхме навлезли в царството на мълчанието, плъзгайки се в него така, както сенките падат по земята с преминаването на деня. Вятърът бе единственото нещо, което чувахме, освен когато срещнехме пътници по пътя и те ни разказваха истории за двореца на Ирод и за мъжете от Йерусалим, следващи пътя на извития кинжал, зилотите, които сега властвали в крепостта на царя. Йоав слушаше тези истории за бунтовниците, попиваше ги, извърнал встрани от нас мрачното си лице. Обикаляхме из пустошта, за да се отдалечим от римския отряд. Нямахме цел, не познавахме пустинята и се лутахме по пътя, водещ към Соленото море. Докато вървяхме, зет ми се променяше пред очите ми. Околният свят се изплъзваше от съзнанието му и изглеждаше, че той сякаш крачи редом до ангела Гавраил.
Земята под краката ни той виждаше като огън. Нощем се скриваше сред храсталаците, чувах го как хлипа и сърцето ми се раздираше на две заедно с неговото. Но на дневната светлина се стягаше, очите му се присвиваха, кожата му изгаряше от слънцето. Хранеше се само със зелени треви, а ако наоколо нямаше нищо подобно, което да става за храна, не ядеше въобще. Когато стигнахме до селището на някакви номади, замени сребърния си бокал за осветено вино.
Старецът от селището с палатки от кози кожи и голи дечица не можеше да повярва на добрата сделка. Даде ни и брадвата си, защото смяташе, че иначе замяната за тази чаша от чисто сребро няма да е честна. Брадвата беше тежка, направена по-скоро за работа, отколкото за битка, много по-здрава, отколкото онази, която бе разцепила любимата ми Зара на две. Продължихме по пътя си и в ранните сутрешни часове, когато небето бе все още черно, чувах как Йоав се упражнява с нея, намерил в това си занимание утеха, както преди бе търсил такава в молитвите и свитъците си. Спеше с брадвата до себе си, както някога бе спал до жена си.
Предчувствието ми, че Йоав ще избяга в пустошта и ще ни забрави, се оказа вярно, само че не по начина, който си представях. Той беше с нас и все пак бе попаднал в напълно друго място, царството на отмъщението. Тогава косата му побеля изцяло в една-единствена нощ, а после стана дълга и сплъстена. Тялото му се източи и укрепна. Не чувахме почти никакъв звук от него, освен когато се упражняваше в изкуството на смъртта, като мяташе брадвата с такава сила, че ръмжеше и стенеше подобно на агонизиращ човек в последните си мигове. Собствените му деца, тези сладки мълчаливи момчета, се бояха от него. Вече приличаше на безумците, които понякога срещахме в пустинята — воини, отшелници, пророци, свещеници; мъже, които имаха очи за своя път и за нищо друго.