10
Когато зърнах крепостта за пръв път, дъхът ми секна. От камъните се надигна мираж, под парещото обедно слънце се появи чудо. Застинахме на място в долината отдолу, омагьосани от гледката. Беше сезонът на ветровете, времето, когато Руах Кадим, горещият и бесен вятър, идваше от Едом, навявайки облаци прах. Внуците ми бяха увити в наметалата си и се притискаха плътно един до друг за успокоение. Смятах, че си говорят помежду си в сънищата си, защото изглеждаше, че общуват и се разбират чудесно без помощта на какъвто и да е език. Отказваха да се разделят, спяха под едно одеяло, ядяха от една чиния и пиеха от една чаша. Мислех, че стръмните скали, водещи към Масада, ще ги уплашат и те ще се поколебаят да тръгнат. Мислех, че баща им ще трябва да ги завърже с въже през кръста, за да им помогне да изкачат канарите, но по-малкият, Леви, първи потегли нагоре по виещата змиевидна пътека, катерейки се като козичка, а Ноа плесна с ръце, за да го поздрави за смелостта, и бързо го последва.
В този миг ми се яви видение, което ми показваше, че момчетата вече никога не ще имат баща, че в това гибелно катерене за последно ще бъдем с Йоав такъв, какъвто го познавахме, преди този, другият мъж, който никога не се разделяше от брадвата си, да заеме завинаги мястото му. Слънцето се стоварваше над земята, както зверовете в оазиса се бяха впуснали върху нас, ожесточено, без милост. Внуците ми се катереха нагоре, прашни облаци надвисваха над главичките им, носени от вятъра на малки вихрушки, които изчезваха пред очите ни. Поставих ръка на рамото на зет си, преди да започне да се катери. Йоав се обърна към мен, но очите му бяха присвити, две тесни цепки. Приличаше на ястреб, който виждаше само плячката си, защото това му бе нужно, за да оцелее. Той искаше само отмъщение, но аз му дадох повече. Казах му, че моята ръка бе отнела живота на Зара, че аз бях поела последния й дъх. Нешама, нашата дума за дъх, означава и душа, така че тя още бе с нас.
Щом чу това, от гърдите на зет ми се надигна стенание. Той поклати глава и се извърна от мен.
— Никога вече не искам да чувам името й — каза той. — Не го изговаряй пред мен.
Осъзнах дълбочината на любовта му към нея. Всичко в него се бе променило, но тя още бе тук. Той единствен можеше да разбере какво означава загубата на Зара. Заради скръбта си ние бяхме свързани завинаги, въпреки мълчанието и вятъра, и мъжа, в който се бе превърнал. Посочих с ръка и го накарах да легне на земята и той ми се подчини. След това сторих второто най-ужасно нещо, което една майка може да направи, може би дори по-лошо от това да погребеш детето си под тежки камъни. Издишах последния дъх на дъщеря си в устата му. Дадох му нейната душа, за да бъде завинаги с него, за да остане човек с душа, макар да бе загубил всичко друго.
Мислех единствено за внуците си. Те бяха моят свят, моето настояще, моето бъдеще. Дадох обет, че ще се грижа за тях, че ще се постарая да имат нормален живот, доколкото бе възможно в тези условия, нищо повече. След като стигнахме до крепостта, се преместихме в малката стая, изградена в стената на краля, разделена от стаята на друго семейство с проста завеса. Нощем чувахме съседите си, смеха на децата, как родителите им се караха или правеха любов. В нашата стая имаше само тишина. Такъв бе сега животът ни. Вече нямахме нужда от речта си; нямаше думи, които да изкажат това, на което бяхме станали свидетели. Момчетата ме гледаха с тъмните си, потънали в мрак очи. Уверявах ги, че сме в безопасност, и правех всичко възможно да им го докажа. Сложих конец през прага, така че никой да не може да влезе в стаята, без да разберем. Спях с нож под сламеника си. Превърнах всеки ден в ритуал с надеждата, че децата ще намерят утеха и забрава в малките задачи и задължения на всекидневието ни. В тяхно присъствие бях спокойна и търпелива, разумната баба, на която можеха да разчитат за всичко, по всяко време, но усмивката ми изчезваше, когато останех сама. Всяка сутрин отивах в гълъбарниците. Всяка вечер се връщах да приготвя вечеря. Всяка нощ плачех.