Бях го виждала на площада; приличаше на студен и егоистичен мъж, смятащ се за нещо повече от останалите. И преди бях срещала такива мъже — гледаха отвисоко на моя съпруг, защото бе пекар, и смятаха, че Йоав е прекалено добър, за да живее под нашия покрив. Направих място за Йаел, където да си легне, дадох й одеялото, което бях изтъкала и боядисала в тъмносиньо в памет на дъщеря ми, която обичаше този цвят. Йаел бе потърсила убежище при мен, въпреки че се държах студено с нея още от деня на пристигането й в гълъбарника. Тя бе почти на възрастта на дъщеря ми. Но бе жива, а Зара — не, и заради това я отблъсквах и винях, въпреки че нямаше нищо общо със станалото със семейството ми. Трепнах, когато се замислих какво бях направила. И все пак явно тя бе видяла нещо в мен, защото тази нощ бе дошла тук. Йаел знаеше, че аз разбирам езика на мълчанието. Не я попитах какво й се е случило, както едва ли някога щях да й разкажа какво бях направила аз.
На сутринта отидохме в гълъбарника заедно, сякаш дните ни винаги бяха започвали така. Синината на лицето й, където баща й я бе зашлевил, вече почти не личеше под мехлема от мед и фурми, с който я бях намазала. Не обсъждахме жестокостта на баща й, нито факта, че детето, което носеше в себе си, скоро щеше да се появи на този свят и вече нямаше как да го прикрива, независимо от дългите шалове, с които се увиваше. Вместо това говорехме за времето и за провалената реколта от бадеми. Розовите цветчета бяха изгорели в последните дни на Тамуз, сякаш някой ги бе подпалил нарочно, опърляйки ръбовете на венчелистчетата им с прахообразна черна коричка. Повечето от плодовете по дърветата така и не се оформиха, клоните бяха голи и сухи, превръщащи се в пепел, щом ги докоснеше човешка ръка. Всички бяха тъжни и притеснени. Първоначалният възторг, който бяхме изпитали при пристигането си в крепостта, постепенно почна да угасва след провала на реколтата. Бяхме толкова изолирани от останалото човечество, че не можех да спра да мисля за ангелите, за това как ни бяха изоставили — може би се бяхме отдалечили толкова много, че дори и те не успяваха да ни уловят, когато падахме, и не можеха да разберат напълно нашата тъга.
— Винаги съм се бояла от Ав — каза Йаел за месеца, който предстоеше да дойде. — Но не и тази година.
Звучеше решително, готова да се опълчи на пламъците на този сезон. Детето й щеше да се появи на света през този месец. Очаквах, че сега, когато баща й я бе прогонил от дома им, тя ще бъде по-уплашена и притеснена, но не беше така. Силата й изглеждаше обновена. Втренчваше се право в очите на хората, които я оглеждаха с любопитство, точно както правех аз, когато околните си шепнеха за неспособността на внуците ми да говорят. По това си приличахме, белязани от стореното от нас, но горди с децата си, въпреки че Бог ни бе изоставил.
Обикновено аз пристигах първа в гълъбарника, но в този ден закъсняхме, защото представих Йаел на внуците си. Шира и дъщерите й вече работеха; погледнаха ни, когато влязохме заедно, изненадани от нашия нов съюз и от нараненото лице на Йаел. Откакто бе дошла в гълъбарника, все се оплаквах от нея. Но една жена може да промени мнението си.
— Трябва ми някой да ми помага за внуците — обясних аз като нещо съвсем просто появата ни, въпреки че следата на бузата й разкриваше друго. — Прекалено съм стара, за да си играя с тях.
И това беше, нямаше нужда от повече обяснения. Така или иначе бе все едно. Жените биваха наранявани всеки ден и пазеха причините в тайна. Йаел ме погледна с признателност и бързо се захвана за работа. Забелязах обаче как се промени изражението на роба, когато видя синината й. Ако беше господар на своята съдба, сигурно щеше да отиде и да открие кой я бе наранил. Направих му знак да си гледа работата и да не се разсейва. Той изпълни нареждането ми, но през целия ден бе много по-грижлив към Наел от обикновено. Бе странно да наблюдаваш как се държеше така, сякаш бе обвързан с жена, която носеше детето на друг мъж.
— Остави я на мира — казах му аз, когато никой не можеше да ни чуе. Той сякаш не сваляше очи от нея. — Има си достатъчно свои проблеми, не са й нужни и твоите.
— Какво те кара да мислиш, че имам проблеми? — попита той по колебливия начин, по който говореше езика ни.
Млъкнах и го погледнах как работеше с греблото, което си бе направил, за да събира торта, воин, от който дори плашливите гълъбици вече не се бояха. Смятах го за странна приумица на природата заради цвета на косата му и заради ръста му, който бе толкова висок, че мъжът трябваше да се привежда на повечето места в гълъбарника. Сега внезапно видях, че всъщност е хубавец, широкоплещест, с красиви черти на лицето и с едри, големи ръце, които бяха изненадващо нежни, когато се грижеше за птиците.