— И какво, да не би да не си мъж? — попитах аз, намеквайки, че всеки мъж на този свят носи проблеми на жените.
— Бях — отвърна той. — Преди.
Не бях толкова стара, че да не разбера смисъла на думите му. Въпреки оковите на робството той скоро щеше отново да стане такъв, какъвто бе бил някога.
12
Всеки ден чувахме как воините ни се подготвят за своите набези навън. В складовете ни имаше все по-малко провизии, стомасите ни бяха празни. През лятото винаги водехме по-оскъден живот, но тази година положението бе по-лошо от всякога. Вечер изяждах само половината от това, което беше в чинията ми — малко нахут и намачкани смокини, за да съм сигурна, че ще има повече за децата и за Йаел. На всички жители в крепостта бе раздаден остера, камък, върху който бе отбелязано името или инициала ни, и с него всяка седмица можехме да получаваме дажбата си храна, вода и подпалки. Времената бяха трудни за всички. Жегата на лятото се бе стоварила с цялата си сила върху нас, надвисналият въздух бе толкова сух, че носехме шаловете върху устите си, за да охлаждаме дъха си. Водата в цистерните вече бе на свършване, а едва бяхме навлезли в огнения месец.
С Йаел не обсъждахме нашата договорка, но тя продължаваше да живее в малката ни стая. Внуците ми отначало се притесняваха от нея, но един ден тя ги повика и те я наобиколиха, макар и с известно колебание. Йаел им посочи скорпион, криещ се в един сенчест ъгъл.
— Когато бяха малко момиче — каза им тя, — в коридора, в който спях, имаше много такива създания, но никога не ги докосвах. И вие не бива да докосвате скорпион, трябва да стоите на разстояние от тези животинки и да се отнасяте с уважение към тях не само заради смъртоносното им жило, но и заради умението им да пазят тишина.
Тъмнооките ми внуци наблюдаваха с удивление и възторг как Йаел улавя страховития натрапник и го поставя в една делва. Тя го хвана чевръсто между пръстите си. Запитах се какво ли друго бе направила, щом сега проявяваше такава смелост; може би също като моята и нейната дързост бе родена от скръбта. Колкото по-малко имаш да губиш, толкова по-лесно е да вдигнеш ножа, меча, скорпиона. Докато отнасяше смъртоносното създание навън към близките терасирани градини, момчетата я следваха по петите, развълнувани от нейното безстрашие. Когато ги видях така въодушевени, проявяващи интерес към нещо, гърлото ми се сви толкова рязко, че се уплаших да не би и аз да изгубя гласа си. Усмихнали и съсредоточени в ставащото, те приличаха на съвсем нормални деца; никой нямаше да каже, че това са двете момчета, на които демоните бяха отнели способността да говорят. Гледаха като омагьосани и с отворени усти, приклекнали в краката на Йаел по средата на малката градинка със сирийски репички, как тя пуска скорпиона на свобода в сенчестото ъгълче и той се шмугва бързо в съседната градинка с лук.
— Светът е различен за различните създания — каза Йаел на децата, докато всички наблюдавахме градината, която със сигурност изглеждаше като гора за малкото, откъснато от дома си животинче. Скорпионът се скри от погледите ни. — За някои ние сме гиганти, а на други приличаме на мравки, които трябва да бъдат стъпкани.
Хората клюкарстваха за Йаел и за нощта, в която убиецът Бар Елханан бе прогонил дъщеря си, чудеха се кой ли е бащата на детето й. Внуците ми обаче вече я обожаваха. Макар да се държах все още дръпнато, и аз бях свикнала с присъствието й. Ако някой кажеше нещо лошо за Йаел пред мен, само го поглеждах и това бе достатъчно. Да, предпочитах да съм сама, но ми беше все по-приятно и намирах утеха, когато тя бе в дома ми, когато чувах лекото й дишане насън, сякаш моята собствена дъщеря бе тук, с нас.
Трябва да призная, че бях благодарна за помощта й в домакинството. Дори в нейното състояние — коремът й вече бе доста пораснал, Йаел не си позволяваше да мързелува. Готвеше, приведена над огнището, и пържеше храната ни в поставения над кръга от камъни тиган. Ходеше до складовете, за да взема дневните ни дажби от фасул и зърно, осигуряваше подпалките и правеше всичко, за да ми се отблагодари, че я бях прибрала в дома си. Но историите, които разказваше на внуците ми, бяха единствената отплата, която исках от нея. Очите на момчетата грейваха, когато я слушаха като омагьосани вечер, преди лягане. В разказите й за геройствата на скорпиона мълчанието бе предимство и дар, не недостатък, а добродетел.