— Скорпионът може да върши неща, невъзможни за останалите: може да вижда в мрака, да чуе муха дори от далечната страна на планината, да усети опасността, когато останалата част от света спи — обясняваше им тя.
— От майка си ли знаеш тези истории? — попитах я една вечер, когато бяхме заедно на площада.
Бяхме започнали редовно да работим на становете; сядахме встрани от другите жени, но ни доставяше удоволствие да тъчем, а и дрехите ни бяха вече протрити — имахме нужда от нови шалове и плащове. Когато потънехме в работа, понякога успявахме да забравим за облаците прах, които се издигаха около нас, и за това, че сме гладни. Може да нямахме нищо друго, но поне разполагахме с вълната на овцете и със своите вретена.
— Нямам майка — отвърна Йаел със сведени очи.
Стигнахме до становете, настанихме се и извадихме своите парчета от разчепкана, боядисана вълна. Украсата, която Йаел тъчеше, привличаше вниманието на всички. Дори клюкарките, които постоянно я обсъждаха, бяха впечатлени. Тя вплиташе изящно цветни нишки, които образуваха поредица от квадрати с различни цветове. Забелязах, че и формата, и нюансите са почти същите като тези на туниката на роба.
— Всеки човек има майка — настоях аз, докато работехме.
— Сигурна ли си, че аз съм човек? — пошегува се Йаел и вдигна дръзко брадичка.
Никога не бях виждала жена с такава червена коса или пък толкова смела, че да посмее да хване скорпион с пръсти. Другите може и да подшушваха, че тя е обладана от демон, и да се кълняха, че не прилича на никоя друга дъщеря или съпруга. Но аз я бях видяла в нощта, когато баща й я прогони и тя се сви в ъгъла като всяка друга бита жена по света. Виждах и как се променя изражението на лицето й, когато стоеше редом до Мъжа от север.
Да, беше човек.
Когато мислеха, че са сами, чувах неща, за които те не би трябвало да разговарят. Йаел имаше късмет, че бях привикнала с мълчанието и държах езика зад зъбите си. Ако се разнесеше мълвата за отношенията им, никога нямаше да си го простя; хората щяха да охулят кратките мигове на близост и нежност, на които бях станала свидетел.
От няколко дни над най-големия гълъбарник кръжаха ястреби, които възнамеряваха да отмъкнат гълъбите ни. Завързахме няколко пръчки с въже така, че да приличат на детска играчка; когато вятърът задухаше, пръчките се блъскаха една в друга и тракащият им звук пропъждаше хищниците. Но един ястреб не се боеше и не можехме да го изгоним. Той изглеждаше много изнемощял и твърдо решен да се докопа до вечерята си. Гладът беше поразил по едно и също време всички създания в пустинята.
Когато ястребът литна до рамката на прозореца, Йаел взе малко зърно и протегна шепата си към него. Изумих се, когато видях как ястребът яде от дланта й, сякаш бе питомен гълъб. Не само аз видях станалото. Мъжът от север отиде при нея.
— В моята страна ловците обучават ястребите да преследват плячката си и после да носят уловените яребици и гълъби на господарите си — започна да разказва той. — Омотаваме острите им жълти клюнове с кожени върви и те остават наполовина затворени, за да не могат да погълнат улова си; трябва да се научат да изчакват търпеливо, докато занесат плячката си; държим ги гладни, докато ловците не благоволят да им подхвърлят малко месо за награда.
Обикновено отнемало месеци да се спечели доверието на ястреба. Робът бе изумен колко лесно Йаел бе успяла да го накара да долети при нея.
— Явно владееш някаква магия — каза той.
Отпусна се на колене и сведе глава пред жената с червена коса, съвсем леко, показвайки, че е омагьосала и него. Йаел се разсмя на думите му — запомних случката, защото никога дотогава не бях чувала смеха й. Беше красив, изненадващ звук.
— Жените с червени коси имат способността да опитомяват дивите създания — каза тя. — Нали идваш от страна, където много жени изглеждат така, би трябвало да знаеш, че това е истина.
Мъжът се изправи, макар все пак да му се налагаше да се привежда заради високия си ръст. И тогава го чух да казва:
— Ти не си като тях, Йаел. Ти не приличаш на никоя друга жена.
Не знаех дали думите му трябваше да бъдат възприети като похвала или като обида, но после той хвана ръката й и я целуна, от вътрешната страна на китката, мястото, където хората казват, че нуждите и желанията на човек се пресичат и стават едно.
Йаел не беше моя дъщеря, но живееше в дома ми и затова се притеснявах за нея. Знаех, че жените са склонни да търсят успокоение на странни места, когато наближи времето за раждане. Да носиш дете в себе си, може да е много объркващо и дори най-малкият нежен жест в този жесток свят можеше да накара Йаел да забрави, че Мъжът от север не е един от нас. Нощем тя се мяташе на одеялото, върху което спеше, измъчвана от жегата. Сутрин гледаше мрачно и й бе нужно дълго време, за да се разсъни. Чудех се дали сънува как бебето й идва на този свят, както бях сънувала аз преди много, много години, дали вече бе видяла лицето на детето си, дали бе избрала име, макар да бе по-добре да не го прави. Ако назовеш предварително неродено дете, демоните научават за него. Те вземат името му и то по-лесно може да бъде призовано към мрака. Аз бях сторила тази грешка и бях предизвикала съдбата. Може би нощните демони бяха преследвали дъщеря ми от мига, в който я нарекох на утринната зора.