В това жестоко време от годината ние не се оплаквахме от работата си, защото в гълъбарниците бе прохладно и измазаните с хоросан стени ни носеха някакво облекчение. Бяхме защитени от безпощадната жега на сезона. Под нас в долината се стелеше розова омара. Светът извън портите на крепостта бе осветен от ослепителна бяла светлина и ние спускахме ниско над главите си шаловете си, за да закриваме очите си. Не се виждаше нито едно зелено местенце; дори издръжливите листа на вечнозелените бодливи храсти бяха изсъхнали и свити като стар пергамент. Чувахме как чакалите вият нощем и потръпвахме при този звук. Големи ята от птици прелитаха над нас, изоставили опустошената ни земя, търсейки вода и храна в по-отдалечени места, може би в планините на север или на изток към Моаб, където казваха, че полетата винаги са зелени.
Всеки ден Мъжът от севера оставяше на ръба на прозореца зрънца за ястреба. Когато говореше на своя език със своето варварско ръмжене, създанието сякаш го разбираше и в жълтите му очи проблясваше искра. Птицата имаше червена глава и заради това робът го бе нарекъл Одеум, рубин — същото име, с което наричаше и Йаел. Тя се усмихна широко, когато го чу за пръв път, защото знаеше, че я предизвиква.
— Само глупак ще иска да държи ястреб тъй близо до гълъбарник — подигра му се на свой ред. — Ястребът ще погуби всичките ни питомци. Аз дадох на хищника няколко зрънца от жалост, но ти прекаляваш, като се опитваш да опитомиш дивото създание. Нима не осъзнаваш грешката си? Човек не може да се довери на ястреб.
— Бъркаш за него — отвърна й Мъжът от север. — Той ти се подчини, когато ти го повика.
— Ястребът винаги си остава ястреб — казах и на двамата, защото вече не можех да се сдържам.
След забележката ми те се умълчаха и се заеха отново със задачите си. Какво можеха да ми кажат? Знаеха, че съм права. Не можеш да промениш същността на ястреба, както не можеш да научиш гълъба да ловува и убива. И все пак по-късно същия ден видях как робът и Йаел носят пълните с тор кошници към полетата, за да нахранят смазаната от жега гора, а ястребът кръжеше над тях, сякаш бе куче, опитомено и подчиняващо се на волята им. Помислих си, че може и да съм сгрешила — може би прекалено бързо си бях създала мнение за едно създание само по външността му, без да осъзнавам, че в света, който Бог ни е дал, всички неща могат да се променят.
Засега единственото сигурно нещо бе, че дните продължаваха да се стоварват върху ни тежко, с една и съща хипнотична и непоносима жега. Тя бе направо видима, топлите вълни се издигаха пред очите ни и блещукаха като посестримите си в морето. Пред складовете се редяха опашки от изтощени, смазани жени, чакащи за отредените за семействата им дажби вода и храна. Чувствах се като вцепенена от този месец Ав така, както някога, в предишния си живот, не можех да изляза от сънищата си, докато се пробуждах бавно от мириса на хляб в онези скъпоценни сутрини, когато земята край мен бе зелена и въздухът ухаеше на кипарис. И тогава, и сега бях в плен на магията на времето, но преди бях скъпоценност в ковчеже със съкровища, а сега — просто птичка, затворена в клетка.
Тук, в планината, притежавахме много малко неща, но поне бяхме в безопасност. В света отвън насилието срещу нашия народ нарастваше с всеки ден. Имаше слухове, че мъртъвците са струпани на купчини по всички главни пътища на Юдея, че река Йордан била толкова препълнена с тела, че можело да я прекосиш, стъпвайки върху тях, сякаш са камъни на мост. До нас стигна новината, че още едно селище на есеите е унищожено. Бях чувала за тези хора, които наричаха себе си „деца на светлината“ и живееха в селище на име Сехаха. Един ден малка, изнемощяла групичка от оцелелите се появи в долината. Видяхме надигналата се от пустинята прах, предвестник на тяхното идване. Белите им ленени одежди блестяха ярко, докато се катереха по скалите. Воините ни се спуснаха по змийската пътечка, за да посрещнат посетителите и да ги доведат при нас. Знаехме, че есеите ненавиждат войната и битките, а ние бяхме крепост, създадена за бой. И все пак, като всички нас, когато бяха останали без избор и без друго място, където да отидат, те бяха дошли в тази планина.