Бяха седем мъже, три жени и четири деца. Мъжете носеха всичките си притежания в торби, завързани здраво на гърбовете им с дебели въжета от ленени влакна. Жените ги следваха, облечени скромно, босоноги, без украшения. Те мъкнеха мехове от козя кожа, пълни с вода и сирене, и водеха след себе си стадо от измършавели кози, вързани заедно, така че отдалече животните приличаха на странно създание с пет глави. Имаха и две черни магарета, натоварени с високи керамични вази; вътре бяха скрили пергаментовите свитъци, на които бе изписано учението им. Мъжете бяха равини, техните хора ги смятаха за светци, особено един от възрастните, който може би беше най-старият човек, когото някога бях виждала в живота си. Откакто римляните бяха унищожили селището им, се бяха скитали из пустинята, живели в пещери и оставяли части от своето учение навсякъде, където откриели подходящо място, за да са сигурни, че вярванията им няма да изчезнат без следа, ако и те бъдат посечени.
Когато новодошлите минаха през Змийската порта, там вече се бе събрала тълпа. Оцелелите есеи изглеждаха стреснати, поразени от укрепленията на Масада. Оглеждаха с мрачни лица стените, по които бяха застанали в бойна готовност воините ни, купчините оръжия, копията с наострени бронзови върхове, които държахме отстрани на синагогата, за да бъдат благословени от нашите мъдреци. Есеите бяха влезли в царство, създадено единствено за война, където хората складираха навсякъде оръжия така, както в другите селища сигурно трупаха масло и вино; тук всеки камък бе заоблен с длето, подготвен да бъде използван като оръжие, ако битката стигнеше до улиците на крепостта.
При появата на тези миролюбиви, кротки хора всички се спогледахме помежду си, внезапно осъзнали, че кръвта и отмъщението са попили в нас като проклятие, превръщайки ни във варвари. Мисълта за войната ни пробуждаше от сънищата ни сутрин и пак тя ни унасяше в неспокоен сън нощем. Някои от нас сведоха засрамено надолу очи, смаяни от това, в което се бяхме превърнали. Други гледаха втренчено в малката групичка, облечени в бяло хора, които те смятаха за глупци, нежелаещи да се бият за свободата на Цион.
Най-възрастният от есеите, когото те наричаха Абба в знак на уважение, бе носен на ръце от останалите. Тялото му бе слабо, но не и духът. Хората му го повдигнаха високо на раменете си, за да може той да се обърне към нас.
— Всички ние сме чада на нашия Бог. Всичко, което е сега и което някога ще бъде, е Негово творение. Преди нещата да се появят, са били родени в Неговата мисъл. Неговият славен план направлява съдбата ни, съдба, която е невъзможно да променим. Ние сме тук, защото ни е било писано да дойдем на това място, макар да се различаваме от вас така, както нощта от деня.
Не знаех дали хората ни ще приемат думите на Абба, или срамът и яростта ще направят това невъзможно. Във въздуха се усещаше напрежение, белег за което бе внезапно настъпилата тишина; после Йаел се затича към една от жените в групичката на есеите и я прегърна. Взаимната им радост от неочакваната среща разчупи неловкото мълчание на площада. Научихме, че това е приятелката й Тамар, която някога бе имала четирима синове, а сега й бе останал само един — другите, както и мъжът й, загинали при нападението над селището им от римския легион. Сега тази жена се притискаше към единственото си останало дете, Йехуда, сякаш само то я крепеше към земята, по която стъпваше.
Бен Яир позволи на есеите да останат в крепостта. Той дойде да говори с водача им, този учен мъж, който бе едновременно баща и свещеник, носеше чисто бяла ленена роба и ходеше бос, а лицето му бе гладко, без бръчки, въпреки че бе много стар. Те седнаха под едно маслиново дърво и разговаряха няколко часа. След това към тях се присъедини и Менахем бен Арат, нашият първосвещеник. След този разговор из крепостта се разнесе мълвата — никой не биваше да закача есеите, независимо че бяха толкова различни от нас. Те си имаха свои обичаи и им бе разрешено да ги практикуват между крепостните стени, докато останеха тук.