Всичките четиринайсет есеи пожелаха да живеят заедно, на едно място, както било обичайно за тях, тъй като смятаха, че каквото принадлежи на един, принадлежи и на всички. Дадоха им малък каменен обор в далечната страна на овощната градина, в който някога бяха държали козите родилки. Щяха да споделят храната си и малкото си останали притежания под същото дърво, където техният водач бе разговарял с нашите и се бяха споразумели. Къпеха се със студена вода преди всяко ядене и произнасяха молитвите си, преди каквато и да е храна да влезеше в устите им. Три пъти дневно — на разсъмване, по обед и отново след като първите три звезди се появяха на небето — виждахме мъжете да се молят, обърнали лица към Йерусалим. Шестимата мъже, които бяха верни ученици на Абба, седяха на дългата маса, която си бяха сглобили от дъски, за да работят по свитъците си — документите от високите вази, които бяха пренесли през пустинята на гърба на техните изнемощели магарета. Пишеха с мастило, направено от бадемово масло и от смолата, извлечена от терпентиново дърво.
С Йаел им занесохме маслини, сирене и малко пшеница. Нахара дойде с нас, за да им даде няколко делви с вода и масло по заръка на майка си. Млад есей, който винаги стоеше от дясната страна на Абба и очевидно бе неговият любимец, се впусна да й помогне с носенето на водата. За да го направи, Нахара трябваше да остави делвите на земята, защото младежът не можеше да рискува да ги вземе от ръката й; всичко, което тя бе докосвала, можеше да се сметне за нечисто.
Той прошепна тихичко молитва, докато отнасяше делвите, защото неговите хора вярваха, че владее силата на благословията, макар да нямаше повече от седемнайсет години.
Жените на есеите ни благодариха, когато им поднесохме даровете си, и все пак споменът за клането все още помрачаваше очите им. Нахара застана отстрани до младия мъж; тя бе прекалено малка и чиста, за да чува за жестокостите, които тези хора бяха преживели. Но с Йаел приседнахме до жените, които ни разказваха с равни гласове как са били убити близките им. Те не плачеха, нито стенеха от мъка, защото вярваха, че децата им ще възкръснат отново в Края на дните. Тогава майките отново щяха да прегърнат синовете и дъщерите си и щяха да станат едно със загубените си съпрузи.
Тамар бе по-мълчалива от другите жени, лицето й бе белязано от тъгата, болезнено бледо. Когато се наканихме да си тръгнем, тя постави ръка на рамото на Йаел и я притегли към себе си.
— Този няма да го загубя — чух я да казва.
Момчето й, Йехуда, се бе проснало на тревата и гледаше към първите звезди, които започваха да се появяват в нощното небе. Мъжете есеи се бяха събрали в полето и ги чувахме как пеят с дълбоки, чисти гласове. Беше толкова горещо, че всяко движение на въздуха беше като избухване на пламък, всяка звезда бе фенер, светнал в нощта.
— Обещай ми, че ще ми помогнеш, както аз ти помогнах някога — прошепна Тамар. Тя цялата изглеждаше като отворена рана; дори гласът й бе пресипнал и от него сякаш се стичаха капки кръв. Кимна с глава към покрития издут корем на Йаел. Бебето щеше да се появи всеки миг. — Знаех, че търсиш онзи лек за треска, за да спасиш някой мъж. Бе изписано на лицето ти.
Йаел погледна към мен. Бързо извърнах глава встрани, за да не изглежда, че съм подслушвала разговора им. Когато я видях да прегръща приятелката си, разбрах, че обещанието й бе дадено. Докато се прибирахме към дома, не я попитах защо бе поела обет към жена, част от хора, толкова различни от нас, които явно презираха пътя, по който бяхме поели. Не попитах чий живот бе искала да спаси, нито защо бе решила да прекоси пустинята в търсене на лек за него, готова да жертва своя. Просто добавих тези късчета информация в списъка си, за да мога някой ден да ги изтъкна пред Йаел, ако се скарахме и трябваше да й доказвам, че тя наистина е човешко същество като нас.
13
Когато Ав се стовари върху ни с пълната си мощ и по обедно време луната бе червена като слънцето, Абба изпрати младия есей до гълъбарниците, за да работи с нас като благодарност за продуктите, които им бяхме дали. Тъй като правилата им бяха много строги и на мъжете им не бе позволено да докосват жена, която не е от семейството им, младежът, който се казваше Малахи бен Аарон, често работеше сам в малкия гълъбарник. Въпреки това скоро се сприятели с Нахара и двамата разговаряха с часове. Малахи бе само няколко години по-голям от нея. Бе най-силният сред близките си и изключително благовъзпитан, надарен с дарбата на красноречието. Заради това се ползваше с добра репутация, а и самият той се смяташе за мъж на честта. Ние все още гледахме на Нахара като на дете; може би просто ни се искаше тя да остане такова по-дълго време. С изненада наблюдавахме как тези двамата, които имаха толкова малко общо помежду си, често сядаха заедно на стената по време на обедната почивка. Малахи говореше, а момичето слушаше, сякаш всичко, което той й казваше, бе като просветление за нея. Някои от думите му достигаха и до нас. Той говореше за Края на дните и как се подготвяха за него хората от тяхната общност, като признаваха греховете си, следваха пътя на светлината и принасяха земния си живот в дар на Адонай. Те нямаше да се бият срещу римляните, защото този свят, в който живеехме, не беше краят за тях; щяха да възкръснат след смъртта си и да засияят отново.