— Тя го отпрати, за да ми направи напук.
— Сигурна съм, че е имала важна причина — отвърна по-голямата сестра и в думите й имаше много истина.
— Не, просто е жестока — сопна се рязко Нахара. — Това е единствената причина. Мисли само за това, което иска тя. Ти най-добре би трябвало да го знаеш. Нали затова криеш тайната си от нея.
Азиза сведе очи.
— Тя е наша майка.
Нахара помръкна и свъси вежди.
— Майка, която не се интересува от щастието ни.
Знаех, че греши за основанията на майка си. Малахи не беше подходящ за нея; за него се говореше, че може да се моли без прекъсване, по цял ден, до появата на първата звезда на нощното небе. Азиза явно също смяташе така.
— Виж как живеят — каза тя на сестра си, когато Нахара й се оплака. Едва ли някоя майка щеше да иска за детето си живота, който водеха жените на есеите — живот, изпълнен с покорство, бедност и саможертва.
Но макар Малахи да бе отпратен от гълъбарника, неговото присъствие се усещаше още тук. Понякога хората, които са около теб, могат да прозрат съдбата ти, докато ти самият оставаш сляп за нея и се препъваш напред към бездната, правейки грешка след грешка. Така се случваше сега и с по-младата дъщеря на Шира. Всички виждахме какво ще бъде бъдещето й, ако избереше да тръгне по този път, а не по друг, но тя сама не го осъзнаваше. Излезе намусена, измъкна се през тежките дървени порти, въпреки че не бе довършила работата си. Шира тръгна след нея, но беше прекалено късно. Никъде не можахме да открием Нахара. Сякаш земята я бе погълнала и от нея бе останала само сянката й. Може би вече бе последвала Малахи до каменната плевня на есеите и в този миг смъкваше сандалите си, за да тръгне боса като другите жени. Тя беше послушно момиче, но сега бе решила да отдаде верността си на друг, не на майка си. Застанах на прага до Шира. В този миг не приличаше на страховитата вещица, повелителка на магиите, а само на майка, чието сърце бе разбито от неразумната постъпка на детето й.
— Тя ще се върне — опитах се да й дам някаква надежда аз.
Шира се взираше към празния площад. Поклати глава. Бе виждала лицето на любовта хиляди пъти. Бе правила амулети, за да я породи в нечие сърце, и талисмани, за да затегне оковите й; бе казвала заклинания, за да свърже любовниците заедно, и други, за да ги раздели. Бе достатъчно веща в пътищата на любовта, за да разпознае мрежата й, дори сред мъждивата светлина на гълъбарника.
— За нещастие, грешиш — каза Шира с глас, треперещ от съжаление. — Тя вече си отиде. А ако той познаваше истинската й природа, никога нямаше да я пожелае.
Усетих внезапен студен повей сред парещия въздух. Помислих си, че най-накрая сме получили отговор на молитвите си, защото всеки ден хората в крепостта се събираха и молеха заедно за дъжд. Сега бе започнало да припръсква, неочакван дар за нас в това сухо време на годината. Но дъждът бе странен, падаше от сивото небе на блещукащи бели ивици. Облизах устните си и осъзнах, че са посипани със сол. Това бе дъжд от Соленото море — понякога, когато се надигаше силен вятър, той отнасяше облаци от пръст нагоре във въздуха; яростните, горещи въздушни вълни вдигаха със себе си и вода, и сол, а после ги изсипваха върху нас. Такъв дъжд бе лошо знамение, защото това, което приличаше на животворна вода, всъщност бе солена отрова. Соленият дъжд можеше да отрови овощните градини и да замърси цистерните. Мъжете с открити рани щяха да стенат от болка тази нощ; жените нямаше да успеят да запалят огън и да сготвят вечеря за семействата си; козарите щяха да открият, че прясното мляко, което събираха във ведрата, е прокиснало и се е превърнало в солена извара.
Щеше да бъде много по-добре изобщо да не валеше, отколкото да ни сполети това.
Шира започна да напява заклинание, докато се прибирахме вътре, за да се скрием от пороя. Стресна всички ни, когато се пресегна и грабна един гълъб. Извади ножа, който използвахме, за да приготвяме храната си. Изглеждаше като обладана от демони, когато направи рязко движение през гърлото на гълъба и после обърна птицата с главата надолу така, че кръвта й да капе върху каменния под. Убийството на гълъб се смяташе за престъпление, строго наказвано от закона. Особено ако бе извършено, за да послужи на тъмните цели на кешафим.
Азиза се извърна встрани, когато разбра какво правеше майка й, за да попречи на връзката между Нахара и есея, когото тя бе избрала. Мъжът от север също отклони поглед, за да не стане свидетел на нещо, което според него явно бе прекалено лично. Единствено Йаел стоеше като омагьосана и се взираше унесено в падащите по пода пера, в капките кръв… Забелязах, че започна да напява думите на заклинанието заедно с Шира, сякаш се надяваше, че гласът й ще увеличи мощта му.