Докато пееха, дъждът от Соленото море внезапно плисна през прага и отми кръвта. Може би това развали заклинанието и го обезсили още преди да бе започнало да действа. Азиза и робът се опитваха да успокоят гълъбите, които пърхаха уплашено с криле към покрива, стреснати от дъжда, трополящ като камъни над главите ни, и още по-ужасени от смъртта на своя другар. Наблюдавах мрачното изражение на лицето на Шира, докато се опитваше да отблъсне нахлуващата сол. Сърцето ме болеше за нея. Дори най-вещата от вещиците, от която хората се бояха, която познаваше магията по-добре от най-учените мъже, не можеше да спре едно момиче, решено да следва своя път.
Забързах към къщи да видя внуците си, като правех големи крачки, за да избегна купчините сол, които бяха започнали да се трупат по улиците на крепостта от този скверен дъжд. Видях Нахара в другия край на полето — вървеше до младия есей. После техните жени й поднесоха един от красивите им бели шалове и тя закри косата си с него. Когато я видях там, до Малахи, обвита с най-чистия лен на земята, разбрах какво бе станало още преди самата Нахара да го осъзнае.
Тя бе една от тях.
14
Докато червената луна на Ав пулсираше, узря нов плод, изплисквайки водата вътре в Йаел с изгарящата жега на предстоящата си поява. Тя бе коленичила до огъня, където приготвяше храната ни, когато полата й внезапно подгизна. Видях как в очите й проблясва ужас. Бързо изпратих внуците си при Шира, за да разбере, че времето на Йаел е дошло. Внукът й Адир можеше да се грижи за по-малките момчета, докато ние се заехме със задачата си да посрещнем на този свят новото дете.
С Йаел се запътихме към изоставените хранилища, като спирахме, когато тя имаше нужда да си поеме дъх или да простене. Баща й не бе дошъл да я види нито веднъж през последните дни на бременността й, когато стоеше затворена в стаята ни, защото бе прекалено наедряла и уплашена, за да се движи. Но брат й бе идвал няколко пъти. Първия път застана на прага ни и се извини тихо, че ни притеснява, после коленичи до Йаел, все още облечен със сребристата си ризница, така че целият искреше на бледата светлина. Чух ги да си говорят за Йерусалим, понякога се разсмиваха, докато си припомняха къщата, в която бяха израснали, огненото дърво, издигащо се на пазара. След това се отбиваше често, явно се чувстваше удобно в дома ни, позволяваше на внуците ми да се катерят по раменете му и да си играят на воини. Йаел понякога се шегуваше с брат си, закачаше го за Азиза, казваше му, че е като овца, сляпо следваща любимата си.
— Дава ли ти достатъчно слама? — питаше го тя и се смееше. — Затваря ли те нощем в обора?
— Да не се опитваш да ме ядосаш, Йая? — отвръщаше Амрам с усмивка, като я наричаше с галеното й име от детството им.
Йаел извади парченце синя коприна, част от шала, който брат й някога й бе подарил. Размаха го пред него, за да му напомни, че все още го пази за късмет, пъхнато под сламеника й. Бях виждала, че го крие там. Забрави да спомене обаче, че на същото място държи и парченце от туниката, която робът в гълъбарника й бе дал.
По време на посещенията на Амрам те не обсъждаха скорошната поява на бебето, но воинът веднъж донесе дрънкалка, която сам бе направил от костилки на сливи, които потракваха, когато играчката се разклатеше. Йаел се зарадва, облекчена, че брат й все още я приемаше, независимо от това кой бе бащата на детето й.
— Вината е моя — чух го веднъж да й казва. Тогава се досетих, че бащата сигурно е бил негов другар. — Никога не оставяй нещо ценно в чужди ръце.
— Това, което ще се появи на този свят, също е ценно — увери го Йаел. — Ако ти си причината за това, значи на теб трябва да благодаря за този дар.
Времето на бебето бе дошло и ние вървяхме под вечерната светлина към пустите хранилища, където щяхме да се срещнем с Шира. Прегръщах Йаел, за да я подкрепям, и тя се облягаше на мен, когато болката избухваше вътре в нея. Щом стигнахме до стълбището, тя се преви на две и простена, изненадана от силата на нероденото си дете.
— Това ще ти причинява до края на живота ти, така че по-добре се приготви — предупредих я аз.
Йаел се опита да се усмихне, но спазмите й бяха прекалено силни. Започна да бълнува несвързано за лъва, който бе загубила в пустинята, за мъжа, когото бе обичала, за цената, която трябва да плати за греховете си. Правех каквото можех, за да я успокоя. Лицето й бе пламнало от неудобство и топлина.