Излязох да си поема малко свеж въздух, след като детето се бе родило успешно, изтощена от болката, на която бях станала свидетел, и от емоциите през цялата нощ. Мислех за собственото си дете, за красивото момиче, което бях загубила, как сякаш бяха минали само няколко мига от първия дъх, който си бе поела, до последния. С изненада открих отвън, в началото на стълбището, Мъжа от севера. Бе успял като призрак да откопчае веригите си, после да се измъкне от гълъбарника, да се покатери по живия плет от бодливи храсти, който пазеше козите и овцете в безопасност, оградени в техните прашни пасбища. Ако някой го видеше, щеше да бъде убит, защото щяха да решат, че се е опитвал да избяга и е заплаха за нас. Трепна в сенките, когато чу стъпките ми. После ме позна и бързо се приближи, за да ме попита за Йаел.
— Ти наистина си голям глупак — казах аз, — щом си дошъл тук и крачиш нервно, сякаш си бащата на това дете.
— Аз не съм ничий баща — отвърна той със съжаление в гласа. Погледна ме уплашено. — Не съм тук заради това. Тук съм заради нея.
— Значи си дважди глупак — казах аз, — защото тя не е твоя жена.
Въпреки думите си се трогнах от решителността му.
— Йаел е добре, роди и вече се възстановява — уверих го аз.
— Само гледката на лицето й ще ме убеди напълно, че е в безопасност и всичко е наред — умоляваше ме да я види той.
Кълнеше се, че тя го е повикала, че гласът й го е довел до тук, бе чул пронизителните й писъци и агонията на раждането й, макар да бе затворен в стая с каменни стени и тежките порти на гълъбарника да бяха заключени. Бе тъй искрен, че го пуснах да влезе вътре, но го накарах да обещае, че ще бъде тих. Никой мъж не трябва да вижда жена в такова състояние, но той бе роб, не истински мъж. Жал ми бе за него, необичайно за мен. Може би се бяхме сближили, работейки един до друг в гълъбарника. Може би беше заради начина, по който светеха очите му, когато говореше за бебето на Йаел.
Докато слизахме, чувах тежкото му дишане зад себе си. Спряхме на прага на стаята. От тук можехме да видим блещукащата лампа, която Шира бе запалила пред статуйката на забранената от закона Ашторет, царицата на небесата, дарителката на живот.
Бебето бе в ръцете на майка си. Мъжът от север кимна, облекчен да види с очите си, че Йаел наистина е извървяла пътя на раждането и е преминала невредима. Тя изглеждаше омагьосана от детето в прегръдките си, очите й грееха, лицето й сияеше — и от радост, и от капчиците пот. Когато се разсмя, без да откъсва поглед от личицето на бебето си, видях, че робът също се усмихна, с гордост, сякаш това момче наистина бе негово.
Мъжът от севера ме хвана за ръката, благодари ми и си тръгна, оставяйки ни да си вършим женските работи. Нахара поливаше камъните с вода, за да ги почисти. Вече изглеждаше като външна, не желаеше да говори с нас, бе дошла само защото имахме нужда от нея, а сега бе готова да ни напусне. Държеше очите си сведени. Търкаше кръвта, приведена на колене и ръце на пода. Предложих й да помогна, а тя се усмихна.
— Божията помощ е всичко, от което се нуждая — прошепна, защото се чувстваше напълно отдадена, съвършена и чиста. Момичето, което познавах, вече го нямаше.
Шира бе приседнала до Йаел. Главите им бяха допрени една до друга. Нахара вдигна очи и видях, че забеляза тяхната новосъздадена близост. Шира свали един от златните амулети, които носеше за закрила.
— Ще ти донесе добър късмет и ще те пази от зли мисли — каза тя, докато го подаваше на Йаел.
От едната страна на диска думите почитаха нашия истински цар, Ехиех ашер ехиех, Аз съм този, който съм, Безименният, който имаше хиляда имена. Ха-нора ха-гибор, Страховитият герой. От другата страна буквите на иврит бяха смесени с гръцки. Хайей олам ле-олам. Портите към вечния живот.
Амулетите бяха от Египет, защото на този, който Шира даде на Йаел, бяха гравирани луната и слънцето, знак за силата на царицата на небесата. На хората от нашия народ не бе позволено да носят такива образи, но Йаел го провеси около врата си, зарадвана от подаръка. Бе дар, който една майка правеше на друга, и тя го прие с благодарност. Жените се целунаха, за да почетат новия живот. Момчето не можеше да получи име, преди да бъде обрязано, затова Йаел просто го наричаше „момчето“, докато го повдигаше към гръдта си, и тази дума бе толкова любяща, колкото и най-красивото име, което можеше да му даде.
Нахара събра плацентата в парче плат. Щеше да я зарови в градината, както повеляваше обичаят ни, под увехналите дървета, и така същността на този нов живот щеше да възроди унилата земя. Застана до мен, бялата й туника бе опръскана с кръв. Винаги бе изглеждала по-зряла от годините си, но сега приличаше на напълно пораснала жена. Хладно изкоментира амулета, който Шира бе дала на Йаел.