С това разговорът ни сам угасна и аз, укорявайки се за лекомислието си, затворих очи и се отдадох на самовглъбяване, подобаващо на важността на момента.
След около половин час разбрах, че секретарят и пазачите вече не са в стаята. Не съм забелязал как и кога са излезли. А после вратите с монограмите се отвориха. Сигурно е сработил някакъв механизъм, защото никъде нямаше хора. Видях коридор, който плавно завива надясно.
Някъде в дълбините му настоятелно прозвъня камбанка.
Не знаех какво да предприема — да дочакам ли завръщането на секретаря, или да вляза. Както първото, така и второто биха могли впоследствие да се окажат проява на неучтивост. Може би най-правилно би било да изляза от приемната.
Така и реших да постъпя, но вратата за навън се оказа заключена. Тогава си помислих: „Сигурно тукашният ритуал е такъв и част от него включва това, че неофита26 не го предупреждават за нищо…“ Камбанката в дълбочината на извития коридор прозвъня отново — крайно нетърпеливо, както ми се стори — и аз тръгнах по посока на звука.
Стените на коридора бяха украсени със същите повтарящи се монограми. През всеки няколко метра от стената стърчеше златна ръка, държаща факел с лампа, скрита сред красиво пречупващи светлината кристали. Като преминах покрай три или четири от тези факли, се спрях в недоумение.
Ставаше нещо странно. Коридорът завиваше надясно, свивайки се като огромен охлюв. Подобно нещо, разбира се, не е проблем да се построи. Но при такава геометрия коридорът по никой начин не би могъл да съществува съвместно с приемната — а би трябвало да се намира на нейното място. Сега вървях през същата тази стая, в която преди това съм седял. Или преди това съм седял в същия коридор, където сега вървях.
Реших, че това е оптична илюзия и докоснах стената. След това докоснах един от монограмите на Пазителя. „D“ бе от студено злато, крачето „P“ от стъкловиден емайл — също студен, но по различен начин.
Всичко тук изглеждаше истинско и центърът на коридора охлюв вече бе наблизо. Като последен опит докоснах светещите кристали над лампата — веднага си отдръпнах ръката: те бяха нетърпимо горещи от благодатта. Тихо изругах, а иззад завоя долетя смразяващ смях.
Достраша ме. През ума ми прелетяха куп версии за случващото се и всичките тревожни. Най-вероятната от тях беше, че са ме упоили с предизвикващ халюцинации газ. Но тогава не бих могъл толкова свързано да строя тези хипотези. Надали той може да действа толкова избирателно.
Камбанката отново настоятелно зазвъня. Отхвърлих всички съмнения и страхове и решително тръгнах напред.
В дъното на коридора имаше златно кресло, покрито с тигрова кожа. В креслото седеше Далай Папа — Великият магистър на „Жълтия флаг“, Пазителят на Идилиум Николо III, облечен със същия оранжев халат като секретаря, но със символите на висшия медиум — и ме гледаше през прорезите на черната си маска.
Той не бе единственият, който носеше такава — вече съм виждал няколко високопоставени лица с подобни маски. Може би така е било прието в някакъв вътрешен орден, чиято униформа Пазителят облича по същите съображения, по които и владетелите от Старата земя се обличали като хусари (без да споменаваме, че никой не познаваше Пазителя в лице и той би могъл да се представя вечер за Харун ал-Рашид27).
Помня от училище, че от богословска гледна точка към Далай Папа са уместни три обръщения: „Ваша Променливост“, „Ваше Безличество“ и „Ваше Страдалчество“.
Обикновено се използва думата „Безличество“, тъй като може да се отнася не само към лишената от постоянното „аз“ природа на Пазителя (която, както е известно, той споделя с всичко същностно), но и към маската му, което придава на това обръщение свеж либерално светски оттенък. Двете други титли, приравняващи Пазителя към други феномени на Вселената, се използват само в свещените документи — използването им при среща се смята за фамилиарност.
— Ваше Безличество…
Извърших пред Пазителя тройна прострация28 — както го изисква етикетът (обикновено завършилите държавните училища извършват ритуала пред празното кресло на Далай Папа). Като приключих, застинах на колене.
— Може да станеш — каза Пазителят. — Знаеш ли защо си тук?
— Не, Ваше Безличество — отговорих, докато се изправях.
— Ако с мен се случи нещо, ще се наложи ти да седнеш в това кресло. Ти си моят приемник. Така да се каже резервният Пазител. Изобщо не приличаш на мен.
— Аз…
— Надявам се — продължаваше Пазителят, — че в близките години няма да се стигне дотам. Но такава бе волята на Ангелите. Ти си тук най-вече благодарение на тях.
27
Харун ал Рашид (763-809) — най-известният халиф от династията на Абасидите. Известен с това, че заедно със своя везир Джафар излизал нощем, преоблечен като прост селянин.