— Благодаря. Но природата на властта ни е такава, че това е невъзможно. Ти ще трябва да почакаш до моята смърт — която може би не е твърде далеч.
— Защо смятате така?
— След година ние ще се опитаме отново да организираме Saint Rapport. Ако не се получи, моето място ще заемеш ти… Ако мястото изобщо оцелее.
Аз се поклоних — да се отговори по друг начин на тези думи би било нетактично.
— Живей в усамотение — продължаваше Пазителят. — Никой не трябва да знае, че си мой приемник. Нека те смятат просто за мой син, който е завършил обучението си. Това ще ти отвори всяка врата и ще запуши всяка уста. Най-важното е, че ще си в безопасност. Ще гледат на теб като на обикновен пропиляващ живота си безделник.
— Какво трябва да правя? — попитах аз.
Черната маска на лицето на Пазителя не се промени, но по едва забележимото помръдване на клепачите му почувствах, че той се усмихва.
— Пропилявай живота си. Весели се и върви по пътищата на сърцето си, само гледай да не си прекършиш врата. Но да знаеш…
Николо III замълча и аз разбрах, че очаква от мен продължение.
— Върховното същество ще ти потърси сметка — тихо довърших аз.
Той кимна.
— Именно. Но това са си ваши работи, хе-хе. Аз ще помоля за друго — не прекратявай тренировките си по визуализация. Имаш великолепни данни и способностите ти ще бъдат от полза. Наставник ще ти бъде моят помощник и приятел Галилео — той те очаква в коридора. Ще имаш и други учители. За най-важното аз ще ти разкажа лично… А сега аз се сбогувам.
Пазителят с известно усилие се изправи, повдигна брадичката си и затвори очи. Раменете му потрепнаха няколко пъти и той замря. Стори ми се, че се превърна в собствената си кукла.
А после разбрах — изобщо не ми се е сторило. Сега пред мен наистина стоеше типичната кукла на Пазителя, от онези, които украсяват храмовете на Единния култ. Това бе впечатляващ начин за приключване на аудиенцията.
След трикратен поклон отстъпих заднешком, а когато куклата на Негово Безличество се скри зад завоя, се обърнах и тръгнах назад по коридора охлюв.
Веднага щом стъпих в приемната, вратите зад гърба ми се затвориха. В приемната както и преди нямаше никой. Отпуснах се върху стола и започнах да обмислям чутото.
Трябва да отбележа, че не бях въодушевен — по-скоро бях обзет от страх. Още от детството са ни учили, че животът на Пазителя е непрекъснат подвиг за благото на човечеството и беззаветна жертва на олтара на всеобщото щастие. Съдейки по стоическото отношение на самия Пазител към ролята си, това би могла да е не натрапчива пропаганда, а самата истина.
Както изглежда, моята мисъл за жертвоприношение по време на неизвестен ритуал беше пророческа. Чувствах се не толкова като принц наследник, колкото като жертвен агнец, на който са обещали да му позлатят рогцата преди процедурата. Бях, разбира се, поласкан — но не бих възразил, ако ми бе отредена и по-скромна роля.
Естествено, обяснението можеше и да е по-просто. Може би Николо III просто цели да ме отърве от излишно нетърпение и ентусиазъм. Та нали това беше не негово решение, а на Ангелите. Той самият ми го каза.
Докато размишлявах, приемната започна да се изпълва с хора. Това беше випуск на някое училище — вероятно светско, съдейки по това, че младежите и девойките вървяха заедно. Триъгълната емблема на лилавите им роби не ми говореше нищо. Най-вероятно, с лека завист реших аз, са бъдещи солики.
Най-после в приемната се завърна секретарят. Той няколко пъти плесна с ръце, призовавайки към тишина. Когато наоколо се установи благоговейно мълчание, вратите с монограмите се отвориха.
Но сега зад тях коридора охлюв го нямаше. Там се виждаше малка тронна зала.
Подчинявайки се на любопитството, влязох след всички.
Залата беше празна. Нито столове, нито пейки — само килимчета за прострация. До отсрещната страна имаше златен трон с хвърлена върху него тигрова кожа. Тронът също бе празен. А до него стоеше кукла на Пазителя в естествена големина. Същата като онази, с която наскоро се сбогувах. Трябва да кажа, че всичко това не ме учуди особено. Бях слушал множество загадъчни истории за Пазителя и нямах съмнение, че срещата с него може да бъде нещо обичайно, естествено и обикновено само в случаите, когато става дума за неговата фигура — точно както сега.
Ние всички коленичихме и извършихме тройна прострация. Куклата на Пазителя направи в отговор стандартен ъгловат поклон. Излязохме от залата през други врати и пазачите ни изпратиха по коридора до двора. Гражданският ритуал беше приключил.