В двора имаше няколко омнибуса, в които се натовариха лилавите студенти, и черна самоходна каляска — старомодна, издължена, с прекомерно обтекаема форма. До нея стоеше възрастен мъж в черен халат. „С брадата бяла той е бил — без знак за доблести и чин“ — припомних си ред от някакъв хумористичен стих. Впрочем на халата му блестеше някаква неразбираема емблема — знак за орден или монашески чин.
— Добър ден, Алекс — каза той. — Казвам се Галилео. Ще те откарам до вкъщи.
— Във фаланстера? — попитах аз.
— Не. Ще имаш нов дом. Свой собствен.
Докато пътувахме, Галилео разказа за себе си. Като всички съмишленици на Пазителя той бе солик, завърнал се на стари години от личното си пространство, за да служи на Идилиум — смята се, че така постъпват изключително благородните души (или онези, които признават похода си в неизвестното за неудачен, но да се говори за това не е прието).
Съвсем накратко, с няколко думи той разказа за своя „каминг ин“: както подсказваше името му, той беше оптик, заселил се на далечен изоставен фар („където светът — както каза той — можеше да ме гледа само в гръб“).
Той правеше различни по сила и вид далекогледи и след време Флуидът му позволил да открие в небето нови светове, а впоследствие да наблюдава живота и еволюцията на обитателите им. Дълги години той се отдавал на наблюденията си.
— Веднъж — каза Галилео — видях огромния взрив, от който е започнало всичко. Стана ми много тъжно. Разбрах, че съм видял същата онази смърт на Бога, която скришом оплакват толкова монаси философи и поети. Та нали това, което се взриви, не може да съществува едновременно с родилата се от взрива вселена… Ние всички сме просто отломки на този взрив, Алекс. Но, разбира се, аз няма да повторя това в присъствие на някой теолог. Прекалено съм стар за бой с пръчки.
В края на краищата, както той каза, му омръзнало да надзърта към този небесен спектакъл, защото не можел повече да крие от себе си, че всичко наблюдавано са неговите собствени мисли и догадки, прожектирани във висините от Флуида. Тогава и решил да се върне към „живите реални хора“, за да посвети остатъка от живота си на щастието им.
Лицето му излъчваше нещо, което ме накара да му повярвам.
III
В някоя от древните империи на света не би било възможно да се преструваш дори на безименен принц. Веднага маса хора биха се зачудили защо не ви помнят като малък. Но социалният хоризонт на Идилиум беше невероятно пластичен — да не кажа доста дупчест.
Синът на Пазителя, който се нанесе в една от летните резиденции, не предизвика никакъв интерес. От подобна издънка (всички разбраха без много въпроси, че е незаконен син) нямаше никаква полза, той не беше способен да помогне за разрешаване и на най-малкия проблем — и пораждаше любопитство само сред галеристи, антиквари и търговци на луксозни стоки.
Официално моето ново жилище се наричаше „лятна резиденция №3“ (името деликатно прикриваше чия е тя). Казваха, че тук навремето е живял младият Николо III — когато поредният номер още не е следвал неговото име.
Неофициално това място носеше името „Червената къща“ — заради династичното убийство, уж извършено тук преди един или два века (Галилео наричаше това плод на фантазията на дворцовите стилисти, които смятаха, че над всяка от резиденциите на Де Киже трябва да тегне малко декоративно проклятие).
Това беше разположената сред градини (по-точно, напълно удавила се в тях) дървена вила, тиха, сенчеста и абсолютно лишена от помпозност — дори отдалечените постройки на нейния морски кей изглеждаха далеч по-стабилни, отколкото самата тя.
Когато за пръв път пристигнах на това място, точно в двора до фонтана ме чакаха традиционните три подаръка за бъдещия приемник.
Не бях запознат с дарителите, но приложената бележка от канцеларията на Николо III гласеше, че те ще изиграят важна роля в живота ми — разбира се, ако съдбата бъде благосклонна и стана Пазител. Имаше определена двусмисленост в това: под „благоприятно развитие“ на събитията в живота ми се имаше предвид Николо да напусне този свят.
Канцеларията на Пазителя ми предлагаше да не търся таен смисъл в подаръците и да ги приема като формален израз на учтивост. Почти се справих с тази задача — не толкова заради доверието към канцеларията, колкото от душевен мързел.
Първият подарък бе пеещ Франклин „с обогатен репертоар“ — той пристигна от архата Адонис от „Желязната бездна“. Знаех, че в „Желязната бездна“ произвеждат техника — телефони, двигатели, благодатни ветрогенератори и много друго, затова изборът на подарък не ме учуди: пеещите Бенове ги правеха на същото място.