За мен винаги е било загадка, кой пише песните за всички тези статуи, свободно стоящи из целия Идилиум. Нямах никаква склонност към теориите за конспирацията, но не вярвах и в това, че те са „благодат на Господа Франц-Антон, спонтанно проявяваща се чрез звук и слово“. Иконите плачат с помощта на свещениците — очевидно и пеят по същата причина.
Мислех си, че вероятно съществува някъде таен отдел, натоварен с репертоара за Пеещия Бен — и този отдел е огромен, защото Бен знаеше безброй песни и постоянно изпълняваше нови, на различни езици. Невероятно е как творчество от такъв мащаб може да се опази в тайна.
Напълно оцених подаръка чак когато извадиха моя Франклин от кутията и го сглобиха. Това беше изискана и скъпа статуя — дебелакът Бен бе отлят наполовина от бронз, наполовина от злато и сребро. Катарами от платина изящно допълваха неговите обувки, а на камзола29 му вместо копчета блещукаха скъпоценни камъни. Той стоеше прав пред своето знаменито изобретение — малка стъклена хармоника colour revolution30, състояща се от многоцветни стъклени прозрачни цилиндри, вложени един в друг и закрепени на обща ос.
Върху сребърните пръсти на Франклин бяха сложени специални меки възглавнички — плъзгайки пръстите по въртящите се цилиндри, той караше стъклото да пее, извличайки онези чисти нежни звуци, които навремето предизвикваха сълзи у Павел, Франц-Антон и приятеля им Моцарт, написал няколко красиви пиеси за този музикален инструмент.
Песента, която Франклин ще изпълни първа за притежателя му, се смята за важна поличба — знак на съдбата, предзнаменование от Небето. На мен се падна нещо странно и непозволяващо еднозначно тълкуване.
— Земя! — изпя Франклин под застрашителното виене на своята стъклена хармоника — Небе! Между земята и небето — война! И където и да се намираш, каквото и да правиш, между земята и небето — война!
След това замлъкна задълго.
Имам предвид действително задълго — просто го изключих и повече не съм го включвал. От малък пред всякаква музика предпочитам тишината — и обикнах своя Франклин не заради песните, а заради мистериозната неземна светлина, зараждаща се в цветните цилиндри на негова хармоника, когато лъчите на залязващото слънце се спускаха върху тях. Дори монтирах до статуята специално огледало само за да засиля този ефект.
Вторият подарък беше бюст на Аничa ди Чапао, изпратен от доброжелатели от „Парка на елените“ (в онези дни още не знаех каква е тази институция).
Анича изглеждаше странно — едната половина на лицето ѝ беше млада, красива и весела, а другата се разпадаше, сякаш бе от пясък… Погледнах в енциклопедията и научих, че думата „Анича“ е не само често срещано женско име; на езика пали означава „непостоянство“. Изглежда, точно тази тъжна недълготрайност на човешката красота се е опитал да въплъти скулпторът в творбата си — така че наблюдаващият да се чувства неловко, докато я гледа.
Но аз харесах портрета на Аничa, в него се усещаше дръзкото безразсъдство на младостта — едната половинка на лицето се смее над разпадането на другата.
Анича, както прочетох в енциклопедията, била племенница на прочутия солик и авантюрист Базилио ди Чапао, който на преклонни години написал трактата за медитация „Към Нибана на един дъх“. Книгата беше приложена в комплект с бюста.
Сложих трактата на рафта в кабинета си, а отгоре поместих бюста — за да повдигна Анича по-близо до същата тази Нибана. Така тя гледаше към Франклин, а Франклин — към нея.
Третият подарък ми бе изпратил някакъв невъзвращенец Менелай от моя орден — „Жълтия флаг“. Според духовната класификация на ранговете „невъзвращенец“ (или „посред-архат“, но така казват много по-рядко) — това е ниво на духовно съвършенство, непосредствено предхождащо архат. Двете нива се различават по пагоните и някои други глупости, неособено разбираеми за обикновения човек.
Менелай беше изпратил гравюра — творба на самия Павел. Най-вероятно изобразяваща фантазията на великия алхимик: издигаща се над морето огромна кула — един вид архитектурен хибрид на Наклонената кула в Пиза и Вавилонската кула. На върха ѝ имаше корона с Малтийския (Павловския) кръст, а долу, в морето, се извиваше наподобяващ дракон змей, каквито някога рисуваха върху карти за гадаене.
Закачих гравюрата на стената в чайния павилион — на място, където върху нея да не падат преки слънчеви лъчи. В придружителното писмо Менелай ми даваше съвет да избера гравюрата като обект на всекидневните упражнения за медитация — трябваше мислено да разглобявам кулата на части, да ги разбърквам, без да ги губя от поглед и наново да я сглобявам. Според него вече не едно столетие това беше стандартно упражнение за бъдещите Пазители.
29
Камзол — част от мъжкото облекло в някои европейски страни през XVII-XVIII в., с дължина до коленете, с или без ръкави.