Скоро след това бях посетен от монах наставник от „Желязната бездна“, чието задължение беше да следи за моята духовна форма. Той се съгласи с препоръката, като отбеляза, че подобно упражнение следва да се практикува дори и само от благочестие.
Същевременно ми обясни, че двата калиграфски надписа на латински зад стъклото в моя кабинет са не по-малко ценни от гравюрата. И те са дело на Павел. Това беше двойка изречения — четири думи на едната стена:
И пет на другата:
Буквите бяха високи и тесни, като че ли протоготически — и приличаха на надписите, запазени по стените на Помпей.
Монахът наставник попита как разбирам смисъла на тези изречения. Бях горд с познанията си по латински и обясних, че първото е римски псевдосократизъм: „Аз знам, че нищо не знам“, а второто — подобна по смисъл баналност: „Който знае всичко, той не знае нищо.“
— Тогава защо Павел е обединил тези две баналности в една калиграфска творба? — попита монахът.
Свих рамене. Не ми беше ясно — а и не ме интересуваше особено.
Слагайки на лицето си маска на състрадание към чуждото слабоумие, монахът обясни, че Павел и съмишлениците му разбират тези две максими другояче: „Знам, че аз знам нищо“ и „Познанието на всичко — това е познанието на нищо“. Това променя радикално смисъла и на двете изречения: става дума за същността на ноумена, непроявения Абсолют, средоточието на всички възможности… Бъдещият Пазител, добави той, е длъжен веднага да разбере това.
Когато преразказах нашия разговор на Галилео, той се изсмя.
— Типични приказки на „Желязната бездна“. Идват от архат Адонис, той си има такава мания. Но и аз ще ти дам един духовен съвет: ако искаш да познаеш нищото — не се безпокой за нищо. Направи си на тази тема трета калиграфия. И то с червено мастило, за да не го забравяш.
Но аленият цвят в моето ново жилище не беше на почит (ако не броим няколкото дивана и паравана) — напълно възможно заради легендата, свързана с името. За сметка на това навсякъде зеленееха подстригани във формата на топки и пирамиди храсти. Стари дървета, обрасли алеи, живи зелени лабиринти… Дори сянката от листата изглеждаше зелена.
„Червената къща“ се състоеше от павилиони, беседки и салони, свързани помежду си с мостчета, прехвърлени над ручеи и потоци. Ако на всичко това и да бе присъщ някакъв архитектурен стил, то той е изчезнал преди много години под непознато за мен увивно растение, наподобяващо бръшлян — неговите бледолилави цветове бяха покрили почти всички стени.
Рекичките и ручеите около „Червената къща“, уви, не бяха напълно истински. Техниците ги наричаха „водна мрежа“ — това беше затворена система от канали с различна широчина.
Влизайки доста навътре в гората, можеше да стигнеш до мястото, където се чуваше шумът на турбините, предизвикващи движението на водния поток, а още по-нататък стояха два високи ветрогенератора, сътворяващи благодат за системите. Ветрогенераторите бяха от най-модерните, от онези, при които мантрите върху молитвените колела са изписани в сто и осем слоя, затова благодатта стигаше не само за турбините, но и за осветлението и отоплението. Точно зад ветрогенераторите започваше охраняемият периметър.
Галилео, който не вярваше в династичното убийство, имаше две предположения за истинския произход на името „Червената къща“. Първото, че то е свързано с древния китайски роман „Сън в алени покои“31. А второто, че на младини Николо III засаждал тук мак и коноп.
Макът е много красив, докато цъфти. През останалото време той може, уви, да бъде и вреден. Особено когато бъдещият Пазител е придобил този лош навик, а достъпът му до упойващи вещества е строго контролиран от охраната и възпитателите.
По някаква причина ми беше забавно да си представям Пазителя, който нагрява събраната в градината дрога върху спиртник от ученически комплект по химия „Познай елементите“ (фактът, че Галилео знаеше дори такива подробности, показваше, че този слух не беше безпочвен). А след инжектирането, изглежда, е идвал редът на „Сън в алени покои“ — така че двете версии взаимно се допълваха.
Най-доброто доказателство за верността на подобно твърдение беше, че на територията на „Червената къща“ не можеше да се намери нито един мак. Възрастните обикновено забраняват на младите това, което са си позволявали навремето, смятайки, че грешките на техния растеж не бива да се повтарят. Но те забравят най-важното — младежките грешки изобщо не са ги възприемали като такива, докато са били млади. За тях по онова време цялото човечество е бъркало тотално, а тъкмо те са били правите. Точно в тази самозаблуда е смисълът на младостта…
31
Знаков за класическата китайска литература роман на писателя Цао Сюецин (ок. 1715-ок. 1763); първият том на българското издание (което ще бъде в четири тома) е издаден през 2015 г. от изд. „Изток-Запад“.