Опитах разходки в морето с огромна галера, задвижвана от двеста двадесет и двама гребци големи. Съживяваше ги боцман равин, целият татуиран със сини древноеврейски заклинания (тези надписи заедно с междуредовите пространства много приличаха на раирана моряшка фланелка, здраво прилепнала по потния му торс).
Но така и не успях да поприказвам с нещастния човек, той през цялото време тичаше насам-натам в трюма с купа течна глина в едната ръка и печат в другата: толкова много гребци изискваха постоянни грижи.
В трюма беше мрачно; разбира се, горе, на палубата, галерата изглеждаше по-добре. Но големите в трюма консумираха много повече благодат, отколкото обикновен двигател с перка — това намирисваше на прахосничество и ни караше да плаваме само покрай брега, където имаше мощни ветрогенератори.
Дори след като прекарах много дни в открито море, така и не намерих удоволствие в това, че седя в шикозно обзаведена всекидневна, заобиколена от всички страни с вода. Скъпите предмети на модерното изкуство и компанията от почернели неискрени хора не добавяха червени точки към преживяното.
Същото важеше и за друг символ на статута — личния монголфиер: в този случай гостната беше по-малка, предметите на изкуството се филтрираха по размери, обаче всичко това заедно можеше задълго да си виси в небето.
Всъщност имаше нещо екзистенциално ужасяващо в това, че тези многометрови многотонни плавателни и летателни средства не бяха в състояние да придадат дори символичен смисъл на озарения с помощта им живот — защото те самите не притежават такъв: те служеха само за придвижване по море или по въздух от точка „А“ до точка „Б“.
Необходимостта от подобно преместване собственикът на монголфиер или яхта трябваше да аргументира сам — и подозирах, че подобни сериозни проблеми имах не само аз, понеже ако разполагате със собствена яхта с двеста голема, то със сигурност нямате никаква причина да се возите с нея.
Корабните и въздухоплавателните агитатори можеха само да повтарят думите на древния питагореец, че движението е по-важно от целта (виждал съм този цитат минимум в две лъскави брошури с котва на корицата).
Изследвал съм и другите достъпни за високопоставения човек излишества — но в тях също нямаше нито радост, нито смисъл. Те се появяваха най-вече след продължително и задушевно общуване (понякога дори и задочно) с група хора, споделяща един и същ подход към живота.
Трябваше постепенно да навляза в техния кръг, да позволя техните мнения да стигнат до душата ми, да участвам в задкулисната им борба. Тогава, действително, излишните десет метра палуба или трите метра от аерокабината се запълваха с жив емоционален смисъл.
Но нещо ме отблъскваше от удоволствията, чиито семена би следвало да засаждам в главата си по начина, по който епидемиолог си инжектира заразна болест. Излизаше същото като с наркотиците — само че тук за временна невменяемост трябваше да плащам не с физическото, а с душевното си здраве.
Не се чувствах щастлив и започнах сериозно да копнея за монашеското си детство.
Вселената на всеки монах медитатор беше доста по-обширна: там съществуваха безкрайни равнини на спокойствието, пространства на сладката забрава, светове на неподвижен възторг… На другия полюс на опита, както обясняваше моят наставник, търсещият е посрещан от бързото трептене на съзнанието, създаващо света: може да се оттеглиш там и да гледаш без да спираш, как Вселената изчезва и се появява многократно за секунда. А по-нататък, казваше той, вече няма нито пространство, нито време — но те вече и не са необходими.
Не разбирах напълно тези думи. Но гледайки от кея на „Червената къща“ към разноцветните монголфиери и яхти, горчиво съжалявах, че детските ми тренировки по концентрация бяха спрени на дванадесет години, когато ме направиха шива на „Жълтия флаг“ и ме откъснаха от блаженото пространство на абсорбции със спуснатата раирана държавна бариера.
Споделих своите преживяванията с Галилео.
— Искаш да кажеш — отговори той, усуквайки брадата си (когато правеше това, имах чувството, че той се самонавива със скрит в нея ключ), — че светът вече не е в състояние да те заблуди. Ти не си първият, който се изказва така. На тази тема са посветени безчет лоши монашески стихове. Но не трябва да се гордееш с това, Алекс. Не се доверявай прекалено много на монасите, особено на тези от „Желязната бездна“. Оцеляват в нашия свят тъкмо тези, които му позволяват да ги заблуди. Искаш ли пример?