Като резултат маркиз Де Ломонозо си намерил три приятелки.
Първата — невероятно умна, проницателна, зла и с остър език, превъзходен събеседник — но грозна.
Втората била много добър човек. Пишела прекрасни писма — кратки, забавни и трогателни, всяко от които стопля душата. Тя също била некрасива и в допълнение неособено умна.
А третата девойка работила в кухнята на неговата вила и била безкрайно хубаво младо създание. Тя не само не знаела да пише — по принцип тя не можела дори да говори, защото се изразявала на южния диалект и едва я разбирали само големите и прислужничките. В нейния случай за ума и добротата няма какво да се каже — съизмерими са, може би, с тези на гущера или водното конче. Но тя била безумно красива и млада.
Де Ломонозо организирал живота си по следния начин: всеки ден пиел чай с първата девойка, в минути на самота разменял бележки с втората, а през нощта прегръщал третата.
Обаче в ума си ги обединявал в едно-единствено съвършено същество, което притежавало ума на първата, добротата на втората и красотата на третата. Разговаряйки с първата, той притварял очи и си представял, че е с третата, а прегръщайки през нощта третата, се сещал за трогателното писмо от втората и така нататък.
Ето няколко цитата от Де Ломонозо, които запомних:
Лекото усилие на въображението, което изисква този метод на Фурие, се компенсира от факта, че ставаш любовник на практически съвършено същество. Може би такива жени съществуват реално някъде, но те са безценни — и отплатата за такава любов трябва наистина да трае цял живот. Освен това заплащането трябва да е авансово и без никаква гаранция. Любовта по метода на Фурие дава практически същия резултат, но без сериозни рискове и с огромна отстъпка…
На тези, които се съмняват в моите разчети, предлагам внимателно да разгледат последователността на събитията, от които се състои „любовта“. В моменти на страст ние не разговаряме с нашите любими хора на умни теми — ние просто ги обичаме, и мястото на думите заемат страстните въздишки. Когато водим с тях сериозен и труден разговор, вече не ги възприемаме като обект на желание. А ако имаме потребност от малко човешка топлина, то ние се стремим към нея — и забравяме за известно време и умните разговори, и страстите. Използваме всички тези елементи един по един и никога едновременно. Любовта по Фурие просто синтезира същия завършен експеримент със съставки, идващи в къщата поотделно…
„Разликата е като между оригинала на картината и нейния добър фалшификат“ — каза ми един приятел, чието мнение ценя. Отговорих му по следния начин: „Дори и да е фалшификат, той виси на същото място и изглежда по същия начин. Следователно оказва върху сетивата точно същото въздействие. Да признаем това ни пречи само желанието непременно «да притежаваме оригинала». Искаш ли да бъдеш щастлив, суетни човече, усмири гордостта си…“
Логиката на Де Ломонозо подкупваше със своя научен подход. Но аз не исках да прегръщам редовете на Фурие. Не исках, както би се изразил Галилео, обикновено животинско щастие. За мен беше абсолютно необходимо да го умножа по образа, изграден от възторжения и опиянения ми ум.
Аз исках Любовта — оценена на един символичен глюк от моя собствен орден.
IV
Още от древни времена хората са оприличавали любовта с болест, така че по тази тема едва ли някой може да каже нещо радикално ново на света. Диагнозата може да се уточнява до безкрайност.
Аз бих се изразил така: любовта се маскира като нещо различно, докато корените ѝ не прораснат до дъното на душата и недъгът стане неизличим. Дотогава запазваме лекомислието си — струва ни се, че просто сме срещнали забавно същество, което ни развлича, потапяйки ни за известно време във весело безгрижие.
Едва впоследствие, когато се изясни, че никой друг на света не е способен да предизвика у нас тази най-елементарна химична реакция, осъзнаваме в какъв капан сме попаднали.
С Юка се случи точно така. В началото ми се струваше, че изпитвам към нея снизходително любопитство — като леко подигравателен интерес на корав ездач към котенце, качило му се на коленете в крайпътна кръчма. Но не след дълго се оказва, че ездачът вече дори не помни по каква работа е пътувал и закъде — а всеки ден се върти и усуква около кръчмата, влиза и си поръчва обяд, само и само още веднъж да подържи котенцето в скута си.
Глупаво е да ме обвиняват — всеки на мое място може да падне в такъв капан. Юка беше фрейлина от „Зелените ръкави“; или както се изразяват в светските кръгове — „зеленка“. Красотата на тези същества е толкова съвършена, че се превръща от примамка в страховито оръжие.