Тя беше в същите ангелски одежди като във фотоалбума — изглежда, че администрацията на „Парка на елените“ сериозно се отнасяше към правата на клиента и не искаше да ѝ връчат иск, в който да бъде уличена в несъответствие на стоката с рекламата. Сега Юка ми изглеждаше още по-красива, отколкото на снимките. Лицето ѝ вече не излъчваше тъга.
Тя ме погледна, усмихна се и каза:
— Яденето е сервирано!
Признавам, че очаквах нещо различно — и се бях подготвил да отговоря с някаква празна учтива фраза. Но тя моментално ми изхвръкна от главата. Подадох ѝ ръка. Юка се подпря на нея и се измъкна от зелената си кутия. Очаквах да е много по-ниска от мен, но разликата бе не повече от инч.
— Тук има ли с какво да се преоблека? — попита тя. — Нямам търпение да сваля тези крила.
— Мога да Ви предложа от моите халати — отговорих. — Но, разбира се, ще трябва да ви поръчаме облекло. Не се сетих, извинете ме.
— Но моля ви — каза тя. — Аз трябва да се извиня. Нещата ми ще пристигнат утре. А към скакалците и водните кончета също ли се обръщате на „вие“?
— Нямам такива домашни любимци, госпожице — отговорих. — Прекалено е ангажиращо. При това животът им е кратък, а аз лесно се привързвам.
Юка се разсмя.
— Разбирам, а ако ви се прииска да живея дълго, само ми напомнете.
Думите ѝ ме боднаха в сърцето.
Влязохме в къщата и забелязах, че все още я държа за ръката. Очакваха я слуга и носач голем — но нямаше нищо за носене.
Чак когато тя се оттегли в отделените за нея стаи, с удивление забелязах, че съм нервен. Онова „да живея дълго“ ми отвори очите.
Пред мен беше изключително красиво създание, специално отгледано да носи радост и щастие (от допълнителната им доза общо взето нямах нужда) — и сега тя, като бойно водно конче, се отправя към главното в живота си излитане. Това, което за мен бе увлекателен опит, за нея беше съдба, за която е подготвяна от най-ранна възраст. Някак си не се замислях, какво би се случило с нея, ако я отпратя обратно в „Парка на елените“. Нямах си и представа дори дали това е според правилата.
По време на вечерята — първата ни вечеря заедно — се опитах деликатно да изясня този въпрос.
— Когато дама от категорията „Зелени ръкави“ не се справя със задачата си и клиентът я отпраща — каза Юка, — тя може да се върне в „Парка на елените“. Ще я приемат. Обаче преминава в категория „Червени ръкави“.
— И какво означава това?
— Става просто хетера. Може да бъде купена с пари. Макар и големи. Разбира се, никой не я принуждава. Може да се оттегли сред обикновени хора и да се скрие там завинаги, някои така и постъпват. Но по-често…
Тя направи странен жест с ръка.
— Какво?
— По-често си спомнят за зеления шнур.
— В смисъл?
— Щом „зеленката“ не успява да ощастливи онзи, който я е избрал, самата тя никога няма да е щастлива — отговори Юка. — Това означава, че е загубила битката и се е опозорила. Много от нас не намират сили да го преживеят и се самоубиват. Обесват се със зелен шнур. Няма никаква принуда — но шнура ни го дават при навършване на шестнайсет години: да ни напомня за сериозността на всичко това. Но ние наистина много се стараем.
Тя говореше за тези ужасяващи неща толкова спокойно, че отначало те дори не ми изглеждаха страшни. Самата тя може и да не е изпитвала страх, но мен успя да изплаши.
— Момент — казах. — Бих искал да знам какво смятате да правите в случай че не паснем един на друг?
Юка се усмихна.
— Не съм мислила по въпроса.
— Нима? Как е възможно?
— На това ни учат от самото начало. Ако мислим за бъдещето, ще ни се изплъзне настоящето, където са необходими услугите ни. Но аз ви разбирам, господине мой.
„Господине мой. Гледай ти, господине мой… Не са ме наричали така дори свинете, които пасях.“
— Алекс — казах аз. — Името ми е Алекс.
— Добре, Алекс. Нали не искате да ви мъчи отговорността за възможната ми смърт?
Кимнах.
— Обещавам да постъпя така, както ми заповядате. Ако поискате, ще премина към „Червените ръкави“. Или пък ще си намеря някаква работа в обикновения живот. Но защо да не ми дадете шанс да ви служа? Имате си слуги в къщата. Да съм една от тях — това е всичко, за което мечтая. Мога изобщо да не ви се мяркам пред очите — някой все пак трябва да подстригва храстите и да мете пътеките…
Вдигнах очи към нея. Красотата ѝ беше почти физически непоносима — като хипнотизиращ лъч, чрез който природата отнема разума и волята на горките мъжкари, толкова мощен, че да може да пробива стени и да сваля във въздуха неголеми летателни апарати. Тя бе облечена в белия ми копринен халат и подгънала ръкавите му, което никога не съм правил.