— Белите ръкави — отбелязах аз.
— Статутът ми се променя с всяка секунда — усмихна се тя. — Чувствам се като тръстика, повлечена от ураган. Моля за милосърдие, господин… Алекс.
Прозвуча като шега, но разбрах, че казва истината.
— Ако обичате разговорите, мога да съм интересен събеседник — продължи тя. — Мога да ви забавлявам с музика. Владея петнайсет вида масаж и свободно рецитирам много поети — както древни, така и поети монаси. Мога просто тихо да си седя в ъгъла. Нямам друга цел в живота, освен вашето щастие. Дайте ми шанс, господине.
Странно е усещането да я гледаш и да чуваш това. Според всички природни закони аз трябваше да я моля — и ми се струваше, че долавям лека ирония в очите ѝ. „Тя със сигурност знае силата си — помислих аз. Може би ги тренират върху осъдени на смърт…“ Тази мисъл ме разсмя и дойдох на себе си.
— Няма за какво да бъда обичан — казах. — Аз съм мързеливец и безделник. Разглезено нищожество. Лениво и самодоволно господарско чедо.
— Сега се шегувате — отговори тя. — Но това е точно по моята специалност. Обучени сме да разбираме човешките недостатъци. И да ги обичаме. Дори да сте мързеливец и безделник, ще намерите в мен подкрепа.
Осъзнах онова, което изглеждаше толкова странно у нея. Юка бе по-млада от мен, но по-опитна и по-зряла. Изобщо не приличаше на другите девойки на нейната възраст. И нищо чудно. Тя — също като мен — не е имала детство в обичайния смисъл на думата, само години на дълго обучение и тренировки — макар и доста специфични.
От малка са я обучавали да разбира човешките слабости и да им угажда — без обаче да има свои собствени. „Щастие“ за нея бе да забавлява друг човек, без да може самата тя да направи избор. Отгледана бе точно за тази роля.
За миг ми се стори, че пред мен е не човек, а жестоко осакатено същество, изрод, изведен на показ за забавление… Изпитах смесица от страх и отвращение. А после нещо във възприятието ми се промени и осъзнах: недъгав в сравнение с нея съм самият аз. Всичките ѝ служебни качества бяха всъщност най-висши морални достойнства, каквито далеч не всеки притежава — освен ако не броим светците.
На горкичката изобщо не са оставили друг избор освен пълно себеотдаване. Някога на китайските жени са пристягали краката с бинтове, за да останат малки и фини — и жената ставала сексуална играчка. В тоя случай бинтована беше душата. Страхът ми веднага изчезна — стана ми жал за нея, почти се просълзих.
Жалостта, между другото, е друга типична маска на любовта.
Преминахме на „ти“ още същата вечер. Всичко се случи естествено и мило, но ще премълча подробностите. А и няма особени причини за хвалби. Само ще добавя, че Юка се държеше като обикновена скромна и леко срамежлива девойка на среща с приятен за нея човек.
Невъзможно бе да се досетя, че е получила някаква специална любовна подготовка — Юка нито веднъж не ме оскърби с проява на някакви вулгарни умения. Напротив, тя изглеждаше затрогващо неопитна, а за някои неща се налагаше да я умолявам.
Когато и двамата се изчерпахме, останах с усещането, че съм получил напълно незаслужено скъпоценен дар. „Може би — мислех си аз, опитвайки да пробудя цинизма си — точно в това и се състои тяхната подготовка.“ Но цинизмът не желаеше да се събужда. До мен беше Юка. Реших да отложа преценките и произнасянето на присъдите до сутринта.
Така започна моят сън в „Червената къща“. Прекарвах с Юка по цели дни и изобщо не ме отегчаваше компанията ѝ. Сега разбирах защо светските дами толкова мразят „зеленките“. Фактически те са друг биологичен види обикновената жена няма никакъв шанс за победа при една честна борба за съществуване.
Обикновената красавица, с добро възпитание и съзнаваща силата на красотата си, си мисли, че е центърът на Вселената. И това по някакъв начин (може би посредством гравитационни или телепатични вълни) изкривява пространството около нея. Ако сте в същата стая, ще усещате присъствието ѝ непрекъснато, дори когато тя мълчи.
Юка обаче съвсем не беше такава.
Нейното присъствие не отегчаваше — сигурно защото не искаше нищо от мен. Тя не ме разглеждаше като стъпало към нещо по-голямо, както повечето професионални млади красавици, надпреварващи се, препускайки към финала в своите омагьосани тикви. За Юка наистина можеше да забравиш — не от пренебрежение, а както забравяш за самия себе си, обмисляйки нещо важно.